Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Диалогът „минало-настояще-бъдеще” в „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски

Диалогът „минало-настояще-бъдеще” в „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски
Оценка: / 45
СлабОтличен 
Автор Ана Иванова Петрова   

Монахът Паисий Хилендарски отдава краткия си житейски път на една цел – написването и разпространението на „История славянобългарска”. Живелият в преходния период автор съзнава нуждата от творба, която да постави началото на Българското възраждане, като каквото много изследователи определят произведението му. Но само чрез диалога „минало-настояще-бъдеще” в неговата „историйца” е възможно да се създаде национално самочувствие и народът да стигне до своето осъзнаване, което да доведе до освобождението. Изпълнението на тези задачи дава на написано епохално значение.

В „История славянобългарска” Паисий Хилендарски описва славното минало, противопоставя го на тъмното натояще и отвсякъде блика неговата надежда за бъдещето. Това непосредствено сравняване може метафорично да се нарече „диалог” между трите етапа. Авторът показва на всеки, че само чрез запомнянето на златната история, с която българите трябва да се гордеят и от коята да се учат, може да се превъзмогне робството „сега” и да се достигне до светлината и свободата в бъднините.

Важно е да бъде отбелязан фактът, че Паисий е имал една по-различна представа за времето от днешната. Както хората в Античността и Ренесанса, така и монахът е вярвал, че времето представлява колело, кръговрат. Може би той е приемал като доказателства за това повтарящите се годишни времена и като цяло – природните явления. Всичко това дава увереност на служилия в Хилендар и Зограф да вярва, че победите в миналото ще се пренесат и в бъдещето. Хората тогава са били отчаяни и „в калта” метафорично казано, но авторът се стреми да вдъхне на читателите, че България е била и ще бъде славна. Той желае да вдъхне самочувствие на народа, защото осъзнава, че само когато всички разберат, че могат да постигнат и заслужават свободата като предците си, ще я поискат и ще се борят за нея.

За да постигне целта си йеромонахът разглежда трите опори, оформящи една нация – нейния език, нейната религия и нейната история (владетелите й).

Първо авторът спира вниманието си на произхода на народа, като проследява корените му до библейски времена. От днешно време това се оценява като чиста идеализация и недостатъчно правдиво твърдение, но тогава боравенето с религиозни аргументи не подлежи на оспорване. Към това се стреми и Паисий - „Всички тия народи преминали Черно и Бяло море и се населили в земята Европа”. Той има предвид част от богоизбраните, заселили се по-късно на българска земя. Още тук монахът вдъхва вяра в славното минало у народа.

Това продължава и в следващата част, където са събрани „заедно имената на българските крале и царе, колкото се намират, и кой след кого е царувал”, като е отделена специална глава на това „колко знаменити били българските крале и царе”. Чрез повтарящите се риторични въпроси авторът обръща голямо внимание на значението им в историята не само на България, но и на Балканския полуостров, цяла Европа. Той уверява потиснатите роби, че България в раждала „силни и храбри” войни, които се отличавали с „неуклонна храброст и съгласие в боя”, когато били „на война и бран”. Тук ясно личи надеждата, която Паисий иска да вдъхне – щом в миналото е имало такива, то и „днес” трябва да живеят смели чеда, които в бъдещето са готови да дадат живота си за освобождаването на родната земя.

От друга страна йеромонахът не си спестява и загубите – дело на истински историк. Паисий набляга, че „ако гърците и българите бяха имали любов и съгласие”, то турците не биха могли да ги надвият по никакъв начин. Тук е показан пътят за постигане на свободата в бъдеще – обединението. Нужно е всеки да се замисли върху слабостите в миналото. Назовавайки грешките, който са допуснали тогавашните владетели, авторът иска да поучи българите, за да може тези недостатъци да бъдат разбрани „днес” и избегнати „утре”.По този начин той акцентира върху втората цел на неговата „историйца” – не само да информира, но и да бъде полезна.

Следващото, на което е обърнато внимание, е религията. Тя винаги е била от фундаментите, на които се крепи държавата. Описани са „накратко имената на българските светци”, като са споменати общо петдесет и осем. Добрините, извършени от тях, са още един повод за гордост, водещ до по-високо самочувствие. Никой не може да подмине факта, че „българите първи са имали патриарх” и да остане безразличен. Това ще помогне на народа да разбере, че има святи хора, които са се грижили за него преди и на които и „настоящето”, и в бъдещето да се осланя. Пример за това е и самият автор.

Третото нещо, за което Паисий набляга, е езикът като друга основа, на базата на която се формира нацията. Най-силно въздейсвие в това отношение имат второто предисловие и „За славянските учители”. Невъзможно е да не се усети патриотизъм и вълнение, когато човек чете, че „най-напред българите получили славянски букви”. Писмото се проявява не само като един от аргументите, че „от целия славянски род най-славни са били българите”, но и средството, чрез което българщината може да бъде запазена за бъдещето. Магията на словото, криеща се в думите на автора, възражда народа в този период, за да може да бъде постигната свободата в по-късен етап. Йеромонахът обръща внимание, че тогавашните роби преди „са имали царски истории и архиерейски кондики, знания за всичко и за много български светци, жития и служби”. Тоест мъдростите се запазват чрез езика. По логиката на твореца относно времето това означава, че и занапред ще се възроди просветата и ще има и тогава подобни успехи в тази насока.

Чрез диалога между „минало-настояще-бъдеще” в написаната през хиляда седемстотин шестдесет и втора година „История славянобългарска” Паисий Хилендарски се стреми да покаже на тогавашните българи славната им история, която в неговите представи ще се възроди в бъдните дни. Превейки паралел тези две епохи, авторът посочва на тогавашните българи, че свободата е постижима и заслужена, като повдига националното им самочувствие и води до осъзнаване. Набляга, че изброеното е възможно само чрез избягване на преди допуснати грешки – резединение, а също и чрез подкрепата на свещенослужителите. Умелото написване на творбта я превръща в манифест на Българското възраждане е придава на словото на Паисий огромна историческа роля, караща читателите да се връщат към нея и днес!