Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Ценностите на прехода от „старо” към модерно време в „Българи от старо време” на Л. Каравелов

Ценностите на прехода от „старо” към модерно време в „Българи от старо време” на Л. Каравелов
Оценка: / 5
СлабОтличен 
Автор Ана Иванова Петрова   

Любен Каравелов играе значителна роля в българската история. Той оставя следа не само чрез революционната си дейност – като председател на БРЦК, но и като поет и писател. Важни теми в произведенията му са свързани с Освобождението, но също могат да се открият и творби със социални проблеми. Едно от тях е и „Българи от старо време”- безспорен връх в неговата белетристична дейност. Актуални както тогава, така и днес са въпросите за моралните ценности, намиращи се на прехода от „старо” към модерно време.

Любен Каравелов успява да покаже устоите, на базата на които трябва да се изгради освободена България. Това са родолюбието, юначеството, просветата, балансираните патриархални ценности, които са разкрити чрез образите на хаджи Генчо и дядо Либен - „Българи от старо време”. До тях стоят младите – Павлин и Лила, показващи какви качества трябва да притежава новият българин – воля, целеустременост. А чрез иронията и пародирането авторът се опитва да изкорени егоизма, тиранията, псевдопознанието, ограничеността. Само по този начин моралните ценности, стоящи на прехода между две епохи – преди и след Освобождението, ще могат да запазят най-доброто от „старото” и да го пренесат в модерното време.

Повестта „Българи от старо време” в написана през 1860г. в Русия. По това време Любен Каравелов получава писмо от майка си, която гневно го упреква, че е напуснал страната, проявявайки се като „нелюбящ, неблагодарен син”. Несъмнено тези думи силно повлияват при създаването на конкретното произведение. То е публикувано из „Страници от книгата за страданията на българския народ”, но в него робството и тегобите на българите не се чувстват и виждат толкова явно. Тук авторът се връща към родното, разглежда познати образи, а разбира се – и места (като се има предвид, че главните герои имат реални прототипи). В „Българи от старо време” прозаикът обръща внимание на социалните проблеми в малкото градче – именно една невъзможна любов. Често срещана история, която е разглеждана от безброй творци по цял свят. Но тук има нещо специално. Каравелов не дава причината за препятствията да са турците, а действието се развива изцяло с български по произход герои. По този начин белетристът може да се съсредоточи повече върху тях и да изпълни целта си. Изказвайки непряко мнението ти, той разквива ценностите, нужни да бъдат запазени и тези, които трябва да се доразвият, за да може заедно да станат фундаменти на една следосвобожденска България. Но същевременно не трябва да се забрява и работата, която трябва да бъде извършена до стигането на този момент. Авторът напомня, че трябва да бъдат премахнати други заради прекалената им консервативност и негативното влияните, което оказват. Такива „ценности” нямат място в модерното време, затова и Каравелов подхожда с ирония и пародия. Може би засилената носталгия смекчава оценката му в този по-лек вариант и произведението не може да бъде определено изцяло като отрицателна критика на тогавашните българи.

Една от най-важните ценности, която може да се смята за вечна, е родолюбието. Живеещ дълги години в чужбина, авторът с дълбока любов се завръща мислено в страната си. За него съществуват два вида отношение към родното – неговата безгранична обич и привързаността само към конкрения бащин дом, собсвения град.

Искрената любов на Каравелов може да се открие в прочутото му обръщение към България: „Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако и ти да си обречен на тежки страдания и неволи”. В този диалог писателят разкрива най-съкровените си чувства! Чрез възклицателните изречения, повторението на силната дума „обичам” авторът успява да развълнува всеки, да трогне дълбоко читателя. Дори човек да не е виждал страната, е сподобен ясно да си представи красотата й заради живата картина, която е обрисувана. Белетристът показва разнообразието и богата природа на България с гордост. По този начин Каравелов пробужда родолюбието у тези, у които е закърняло, и го засилва у останалите, у които то живее. То трябва да остане завинаги в сърцата на българите. Но за автора родното не се изразява само в природата, а също и в обичаите. Чрез тяхното описание прозаикът се проявява като един от първите народопсихолози. В много моменти се разказва за традициите около годежа, сватбата. Писателят разкрива уникалността на родната земя, с което създава самочувствие у българина. Той е наясно, че в модерното време всеки трябва да се гордее от произхода си, от богатството и самобитността – тема, актуална и днес. Само по този начин едни самоосъзнати и самоуверени хора ще поставят основите на нова България!

Точно тука идва и сблъсъкът с другите, които обичат само своето село (градче). Пример за това е дядо Либен, който „обичал своето отечество, но не всичкото, а само Копривщица”. Тези думи са продиктувани от крайността в мисленето на възрастния човек. Авторът е наясно, че именно обединението ще направи България силна и по този начин ще бъде извоювана свободата. Българите трябва да си помагат, всички заедно – а не да мислят ограничено и почти егоистично само за себе си и местността си (както мъжът предупреждава за нападения единствено съгражданите си). Затова и Каравелов опитва да изкорени тези представи у хора като дядо Любен, които се оказват повече пречка за националното освобождение. С мислене от този вид България изобщо няма да достигне прехода към модернизация. Затова чрез чести препратки към други места в отечеството, авторът дава усещане за цялост и под думите му „мой мили краю” не се разбира само Копривщица, а родината като завършен образ.

Възприемателите на „Българи от старо време” се запознават с двата главни образа – на хаджи Генчо и дядо Либен. Те представят други основни ценности, които трябва да бъдат запазени за новото време – просвета, юначество, но героите биват иронизирани заради отрицателните си черти, породени отчасти от крайност в мисленето, отчасти от неразбиране и неспособност.

Още в първите две изречения на първа глава читателят се запознава с хаджи Генчо – „умен и разумен човек”, помагащ на свещеника. „Той всичко знае и на всичко е готов да ти отговори”. Българският учител играе важна роля през Възраждането. Трябва да се има предвид, че един от посочените пътища, поет от Каравелов в края на живота му, за постигане на националното освобождение е именно просветата. Затова и авторът дава такова значително място на хаджи Генчо, упражняващ същата професия. Той все пак уважава словото, отдава му голяма значение. Това може да се види в превръщането на къщата му в музей, където всяка една принадлежност е детайлно надписана, сякаш словото пази неговите спомени. Представителите на интелигенцията тогава са дълбоко уважавани, но в произведението се вижда страх - „Децата, когато и да видеха хаджи Генчо извън училище, всякога бягаха и се криеха”. Това е поради отрицателните черти на героя. Той не се държи с децата като с ученици, а като с работници – „…в къщата на тоя многоуважаван учител почти нищо не се е работило без това, щото децата да не приложат към общите дела”. Като „най-учен човек” хаджията упражнява власт върху обществото, но я използва само за лични цели, да задоволява собствените нужди – като чревоугодничеството. Той постоянно ходи по сватби, кръщенета и навсякъде, където може, за да се наяде и напие хубаво. Наречен е с ирония „голям економ”, защото „храни животните, без да влага никакъв капитал”, което си е чисто скъперничество. От Каравеловата характеристика и отношението му към хаджи Генчо се разбира и позицията му. Модерна България има нужда от просвета, но преходът към новото време трябва да преминат само образовани, добри хора, с желание да помагат на другите. Отрицателните „ценности” са за миналото, защото само пречат на културното развитие и изкривяват образа на интелигенцията.

Друга ценност, която трябва да намери място в новото време, е юначеството, разкрито най-вече в образа на дядо Либен. От малък той се познава с хаджи Генчо, чрез което Каравелов показва, че смелостта живее редом с просветата. Борбеността на българите трябва да е от ценностите, които осъществяват прехода към модерното. Дядо Либен е превърнал къщата си във възрожденски музей с безброй оръжия и други хайдушки принадлежности. На него „никак не му се иска да изгуби своя юнашки вид”, трябва да го запази в новото време заради голямата роля, която играят и ще изиграват смелите българи по онова време. Все пак борбата е вторият път за постигане на националното освобождение. В същото време Каравелов иронизира алчността и лицемерието на му. Дядо Либен „се съединявал с турците, с кърджалиите, делибашиите и арнаутите и клал християните”. Такова предателство и обич към парите (причината за двуличието) нямат място нито в освободителните процеси, нито след тях. Тези черти в характера трябва да бъдат оставени в старото време, да не изминат прехода към новото. Каравелов е наясно, че появят ли се същите изкривените „ценности” в модерна България, те ще подкопаят основите й. Но все пак авторът оставя място за поправка и покаяние, защото дядо Либен предупреждава копривщчани и в края на повестта прави добро. Тогава дядо Либен и хаджи Генчо ядат от една маса, застават рамо до рамо юначество и просвета, където им е мястото. Завършва се композиционната рамка.

Други ценности, които показват хаджи Генчо и дядо Либен, са патриархалните. При тях обаче те са консервативни и пресилени. Първият даже не се съгласява да каже за кого е омъжил Лила, но по-голямото прегрешение е убийството на двама сина заради дребни, детски грешки и прогонването на третия. Вторият пък се отнася зле със супругата си, като „той си живял, както знае, а тя – както намери”. Като оставя семейството си дълго време само, жена му е принудена да кърпи чорапи. И двамата не се отнасят с нужното уважение и обич към най-близките си. Показателен е фактът, че Лила и майка й в се хранят със сирене, „из което хранителните частици са били извадени още тогава, преди то да се захване да се нарича сирене”. В патриархалното семейство най-високо в йерархията е бащата, но това не трябва да прави отношението към другите деспотично. Ако ли е такова, то трябва да бъде премахнато. Родителят трябва да се грижи за най-близките си и това да му издейства уважението и влиянието. В нова България семейството трябва да е здрава осново за обществото без крайни псевдопатриархални ценности, повече приличащи на тирания, личи мнението на Каравелов.

Балансираният вариант се разкрива чрез образите на Павлин и Лила. Те държат на семейството и моралните ценности, но не отиват към прекалени неща. Лила почита въпреки всичко баща си, живее в потисната обстановка, в която даже котаракът е обичан повече. Животното е „единственото същество, което се ползва от хаджи Генчовата любов”. Дори в такава тежка ситуация тя зачита думата на възрастния мъж и отива в манастир. Тази нейна доброта и смиреност се примесват с нейната борбеност за любов и щастие. „Аз съм решила за тебе да изляза посред нощ на това място” са думите й към Павлин. Лила се превръща в идеал за българка! Тя е описана като „едно хубаво, прехубаво, гиздаво, прегиздаво момиченце (…) още и работно, умно, пъргаво, весело и добро въртокъщниче”. С градацията на епитети Каравелов засилва красотата й – и външна, и вътрешна. За него такава трябва да е за него ренесансовата жена, такава трябва да бъде и българката в модерна България – с такава ценностна система.

Същите качества могат да се открият и у Павлин. Неговата силна воля за постигне на щастие го кара да се противопостави на баща си. От такива млади хора се нуждае освободеното отечество – целеустремени, с желание за борба срещу социалните окови, наложени от хаджи Генчо и дядо Либен, „тираните”. Следвайки тези ценности, младите хора влияят положително върху закоравелите представи на остарелите – видна е промяната у бившия хайдутин, който осъзнава, че „няма на света по-сладко нещо, отколкото да направи човек добро”, докато помага на сина си. „Старият” не би престъпил думите си, ако не бе целенасочеността на по-малкия на години.

Друго качество на българина е неговата религиозност. Но в „Българи от старо време” богобоязливостта не се вижда пряко. Свещениците са обикновени хора като останалите – и те си пийват. Дядо Либен успява да даде подкуп в манастира – и избраните от Господ имат пороци. Но това не означава, че Любен Каравелов или хората от народа са атеисти. Това показва, че те сами трябва да се справят със ситуацията. Авторът е наясно, че трябва да се действа и само чрез молитви и обръщения към Бога няма да се достигне бленуваната свобода. Затова и прозаикът отдава нужното внимание на религията, но се обръща повече към силата на отделния човек като средставо за постигане на желаното.

В „Българи от старо време” Любен Каравелов обрисува едно възрожденско българско градче, темата е обикновена социално-битова. Но произведението става специално чрез актуалното си послание – за качествата на хората от преди и сега, за сблъсъка на две епохи. Моралните ценности се намират на прехода от „старо” към модерно време. Чрез ирония прозаикът показва кои трябва да бъдат премахнати и да не минават тази граница – алчност, скъперчничество, двуличие, изостанали представи, невежество. В същото време копривщчанинът умело разкрива и тези, които трябва да бъдат запазени от миналато и да бъдат пренесени в бъдещето – родолюбие, просвета от наистина образовани учители, чисто юначество, балансирани патриархални ценности. Именно изброениете заесно с целеустременността и желанието за действие на младите ще бъдат водещи за Национално-освободителните войни и фундаментите, върху които ще бъде изградена една нова, модерна България!