Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow " История славянобългарска" -зов за пробуждане на българския народ

" История славянобългарска" -зов за пробуждане на българския народ
Оценка: / 48
СлабОтличен 
Автор Стефания Славова   

"История славянобългарская" на светогорския монах Паисий Хилендарски е емблематичен текст, най-важен за българското Възраждане, който се явява преломна точка, етап от оформянето ни като самостойна, обединена нация, колектив. Тя утвърждава основните ключови елементи на националната ни идентичност, а именно понятията: народ - език - отечество. През периода, в който е писана и разпространявана "Историята", а именно втората половина на осемнадесети век, много от българите вече са забравили кои са, какви са корените им, накъде вървят, какво ги обединява. Чуждото потисничество отдавна се е превърнало в ежедневие , в навик, в даденост. Имало е българи, които все още са вярвали в просъществуването на единна нация, готови за отвоюването й от поробителя, но за мнозинството преоритет е било самосъхранението, запазване живота на близките, защото чувството за общност се е стеснило до собственото градче, селце или дори семейство. Надмощието на врага е постигнато не само от фактическа гледна точка - територия, войска и т. н ., но и от психологическа, тъй като неколковековното османско владичество оформя у българина робско самосъзнание, примирение на жертва, и в един момет животът продължава просто по инерция. Още повече, че много от сънародниците ни стават "чуждопоклонници". За да не се наруши тази негативна тенденция е била нужна много силна мотивация, културна Революция, която да възроди патриотизма, жаждата за свобода у всекиго от предците ни, да направи от чавека - българин, защото е настъпил моментът българите да се осъзнаят като колектив със собствена територия, език, култура, история. И ето, че светогорският монах Паисий ускорява процеса на културна метаморфоза на съотечествениците си като адресира до тях съкровеното си послание в "История славянобългарская". Тя е не само мотивираща творба за българския народ, която приповдига народния дух чрез своебразна ретроспекция към славното минало, за да освободи, да събуди българското самосъзнание от вековната амнезия. Тя също е и своебразен отклик в защита на българската история, тъй като съседните на България държави са можели без съпротива или несъгласие да спестят или изопачат значими факти от миналото ни с цел да възхвалят могъществото на собствения си народ и отечество. Преписвали са собствените си падения, загуби, неуспехи на България и по този начин не само са замаскирали неудобните факти от хронологията, но същевременно са патъпквали националното самочувствие на предците ни, разединявали са ги като общност. И докато в повечето европейски държави Просвещението вече е залязвало, България тепърва придобивала облик на самостойна, обединена държава. Тепърва доскорошната "инертна" рая ще се обособи като едно цяло, ще проумее достонствата и гордостта от принадлежността към българския колектив
        За да създаде "книжицата" си, зографският монах е използвал множество изчезващи извори. Бавно и грижливо подрежда и възстановява спомените от героичния български произход, за съдбовните събития от народната история. Именно пред тези два основни проблема се изправя Паисий - изгубените свидетелства на миналото ни и изгубената памет на българските хора. Но въпреки това успява да набави необходимото знание за написване на "книжицата" и да долови подходящия тон, обръщение към всички читатели. Тя е толкова въздействаща, защото съдържа емоционално заредено послание към аудиторията. Паисий се стреми да предаде собствения си патриотизъм, непримиримост към обстоятелствата, за да утвърди ценностно българския свят. Зографският монах цели да вдъхне самоувереност, кураж и вяра в едно по - оптимистично бъдеще на сънародниците си. Читателят, изправен пред нея, трябва не толкова да научава, а да решава не само за собствения си живот като индивид, а като част от нещо по - голямо, по - мащабно и велико. Правилният избор не е мълчаливо и безропотно понасяне на продължителното иго. Защото именно чувсвото за обреченост, за тегоба, жертва свободата на цял един народ вече стотици години. Неподчининието е правилното решение, защото свободата се ражда в борба и в борба се отстоява и запазва. Този факт може да обясни и неспокойния тон на Паисиевата "История". Гневът на автора към отреклите се от род и родина е напълно оправдан. Чуждопоклонничеството не може да освободи българите от поробителя, затова и езикът в повествованието е на моменти груб, но същевременно лесно възприемчив, както и от образованите, така и от обикновените трудови хора. Тонът е осъдителен, назидателен, с цел на преден план да се изтъкне националната глупост, наивност и предразсъдъци към "родното" и безкритичност към "чуждото". България превъзхожда съседните си държави в много отношения, но едно голямо число от българите симпатизира именно на тях , а не на отечеството. Но за Паисий свидната родина е по - значима от коя и друга да е , дори по - напреднала държава, тъй като той обича народа си и тази тясна връзка си проличава в "История славянобългарска". В много отношения България е изоставала в сравнение с развиващия се европейски Запад или заобикалящите я балкански съседки. Този факт не е достойнство, но в никакъв случай не бива българите да се срамуват да се приобщят към славната си родина, да не се гордеят с миналото си. Това не може да бъде и оправдание за отхвърлянето на собствената история и приемане на чуждата.Хилендарският монах вярва в своя народ, до когото адресира книга, която двеста и четирдесет години след възникването си продължава да бъде съкровен урок по родолюбие за всеки от нас.
        За да съумее обективно да представи и фиксира съществените моменти от националната история, Паисий сформира в произведението си няколко основни части - два предговора, няколко глави , в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава а славянските светци и послесловие. Още от началото на творбата се откроява композиционен стил, а именно диалоговата форма, която е свидетелство за личното обръщение на твореца към читателите си, откроява неговата заинтересованост към битието на българина, за което спомагат и множеството риторични въпроси, с които е наслоено произведението. Текстът е отворен към хората и в него Паисий спори, укорява, заклеймява, поучава. 
        Първият предговор на "Историята" е заимстван основно от руското издание на книгата на Цезар Бароний. Встъпителната част на повествованието въвежда читателя в тогавашните представи за историята и значението й. Разкрива широкия й диапозан не само като начин човек да обогати знанието си и помъдрее, но и като съществено познание, което ориентира мислите на личността към много по - съществените ценности - за да може всеки да отличава суетата на преходния свят, от истински стойностните каузи, заради които си струва да се живее. Защото всичко в живота е непостоянно - нови царе се възкачват на престола и западат, идват други, добиват слава, но и те се оттеглят заедно с царството си. Осъзнавайки преходното величие на историята, човек трябва да се смири и подчини на Божията промисъл. Именно тази концепция утвърждава началният предговор. Светогорският монах е осъзнал, че е прекъснат диалога между поколенията, а съвременниците му не знаят за делата на своите предходници. Настоящето е безвремие и безпаметство. Именно в тези въвеждащи щрихи авторът за пръв път фиксира опозициите: "свое - чуждо", "ние - другите", които са основна предпоставка за конфликтността в творбата. За да изрази съпричастността си към отечеството, за да се приобщи и доближи още повече към аудиторията, за да докосне със словото си всеки един, той изразява любовта и болката си за родината, постарал се е да направи всичко възможно за сънародниците си: " ...и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския народ в тая книжица за ваша полза и похвала".Изпълнил е отечествения си дълг и съзнанието за това е повод за негова лична гордост. Зографският монах е настойчив и категоричен към аудиторията. Именно множеството повелителни глаголи засвидетелстват упорството в отстояването на националната идея, привнасят емоционален оттенък на изложението.
          В тази част на произведението, паисиевото обръщение е към българите-родолюбци, а във втория предговор той насочва вниманието си към родоотстъпниците. В полемичен стил и с видимо язвителен, гневен тон, светогорският монах безпощадно критикува тези, предпочели "чуждото" пред националните ценности. За да изрази твърдата си позиция и негативно отношение към отцеругателите, Паисий ги квалифицира с най - презрителни обръщения: "О, неразумни и юроде!", "...глупави човече", "безумни...". Именно в този момент от произведението се усеща ескалиращото напрежение на будителя, неговото приповдигнато емоционално настроение. Той не желае и не може да се дистанцира от чувствата си и да послуша разума, за да премълчи усещанията си.Паисий е изключително чувствителен към родната история, което обяснява идеализирането на миналото и героизма  на народа. Той всякак се стреми да убеди и да докаже пред невярващите правото на държавата ни да съществува, да се развие и да се превърне в единна
и устойчива нация.
        В следващите глави Паисий застъпва именно идеята за превъзходство на българското чрез доказателства от историята и битието на българина. Никой не бива да се усъмнява в могъществото, значимостта на националната идентичност, затова припомня важното място на родината в световната история, в християнския свят и сред другите балкански общности. За сетен път заклеймява чуждопоклонничеството и отхвърля превъзходството на гръцкия народ чрез ироничен оттенък на повествованието - "гръцката мъдрост и изтънченост", "мъдрите и културни гърци". Аргументира се, че макар през този период масата българи да са необразовани, те не са по - недостойни от останалите нации да заслужат независимост, да постигнат успех във всички културни сфери. Паисий не спестява суперлативите, хипирболите, а също използва и библейски елемент за доказателство, че простите "орачи, копачи, овчари, занаятчии" са също достойни продължители на българското, най - вече заради тяхната простота, добродушност и вяра в Бога. Паисий излага стабилен аргумент за тези свои възгледи, давайки пример от Светото писание, че именно съвсем обикновени, трудови, но вярващи хорица са "всички тия праведни праотци". Той се възхищава на народа си и порицава надменноста и не гордостта, а глупавата горделивост на образованите гърци, които са не само безнравственени, а и се опитват да пренебрегнат и уязвят националното ни достойнство. В контекста се маркира често думата "влачиш" - "влачиш по техния обичай", "влачиш по чуждия език", за да изрази презрението си именно към тази маса отцеругатели. Този глагол е негативен, какъвто е и смисъла, който Паисий влага в него - "влачиш" - низко изкушение, предателство.
      На финала на произведението Паисий Хилендарски заявява силната си вяра в българската нация и национален дух, а именно, че той ще пребъде във времето. В заключението на творбата всеки неин читател е в състояние да повярва, че тя е своебразна Библия за българския народ, че тя отразява мъдростта и възгледите на един изстрадал, но незабравен от Бога народ.
      Чрез познанието за миналото хилендарският монах връща чувството за гордост и достойнство у българина като припомня, че всеки един от съотечествениците му заслужава по-оптимистично бъдеще и го окуражава, че е в състояние да го "построи" заедно със събратята си. Припомня на цял един народ исконните ценности и предава собствената си непоносимост към врага, вярата в едно по - добро утре. Но "Историята" е свидетелство и за силата на книгата и духовното значение на словото. Както в началото на света застава творящото слово на Бога, така в началото на нашата нова история стои "Историята" на светогорския монах, която той скромно нарича "книжица", е била повод за гордост преди десетилетия и тази тенденция трябва да продължи докато държавата ни съществува. Не бива след години някой отново да напомня на отлъчилите се от родината да се чувстват значими, не само защото са българи, а и поради факта, че сме равноправна част от световната общност, за да не става нужда някой отново да ни припомня, че пламъкът на обичта към родината не бива никога да угасне в сърцата ни!