Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow ПЪРВОУЧИТЕЛИТЕ КИРИЛ И МЕТОДИЙ СПОРЕД ПАНОНСКИТЕ ЛЕГЕНДИ

ПЪРВОУЧИТЕЛИТЕ КИРИЛ И МЕТОДИЙ СПОРЕД ПАНОНСКИТЕ ЛЕГЕНДИ
Оценка: / 14
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

Делото на Кирил и методий в първоначалния си стадий е свързано с живота на западните славяни в моравия и панония и на българските славяни на балканския полуостров. Българските славяни поради легендарния характер на вестите и неустановеността на обстоятелствата, по-нататъшната исорическа съдба на делото е в пълна зависимост от приема, който се намира в българската държава в последната четвърт на 9 век. Християнизацията дава силен тласък на просветното движение и писменост, създадени от Кирил и Методий, и бързото развитие на културата.

Панонските легенди са първият художествен източник, от който съвременният читател черпи данни за живота на реални исторически личности, сложили началото на свято дело – създаването на славянската писменост. Двете жития – на Кирил и на Методий – са свързани помежду си. Творбите са дело на един и същ книжовнически кръг и са израз на една и съща обществена позиция. Житието на Кирил възниква скоро след смъртта му поради необходимостта да се уреди църковен празник в негова памет и чрез култа към създателя на славянската писмена да се зъщити творението му. Констнатин-Кирил е пратен от Бога, а създаването на славянските книги е акт на боговдъхновение. Според житието на Методий правата на архиепискоията трябва да остане славянска. Светостта на Методий се търси в борческата му сила.

Сам Константин-Кирил е носел в личността си и поведението си чертите на идеалния тип на своята епоха – възпитавал ги усебе си с желязна воля и неотстъпен характер. А готовността си да се раздава и жертва за духовното развитие на племена и народи той доказва в славянската мисия с ранната си смърт. Константин Философ приема да тръгне за Великоморавия, въпреки че е уморен и болен. Благочестието е красяло и духовника в еднаквастепен с високот му образование, с титлата Философ и с гражданската му тревога за човечеството. така Пространното житие опазва образа на Константин Философ жив и исторически досоверен.

Полемичният дар на Константин Философ е показан в житието в пълен блясък. Пренията са му възлъган от най-високите византийски инстанции: патриархът го изпраща да изобличи непризнаващите икони; императорът му поверява отговорни прения в чужди страни – при сарацините далеч на юг и при хазарите далеч на изток. Само славянското дело е по негов избор, но и тази мисия е покровителствана от императора и патриарха. Тя е откроена като смисъл на живота му, като същност на историческото му предназначение, като най-високо призвание.

Дългите цитати от Писанието, изразителните сцени от апостолското поведение на Константин Философ са свидетелство за голямото майсторство на славянския писател-агиограф. Но те са и автентични. Диспутите са внесени в житието по написаните от Кирил съчинения и по спомен на присъстващите.

Житието съобщава, че Константин Философ учителства, извършва богослужения, ръководи цялата мисия повече от три години във Великоморавия и месеци наред в Панония. Навярно това време е било изпълнено с дела и случки, не по-малко живописни и зонимателни от пътуването му в Херсонската пустиня. Но ние не научаваме от Пространното житие за тях. Защото житието иска да отбележи славянската мисия на Константин Философ само с голямата победа – изобразена в два етапа: полемичното разобличаване на триезичниците във Венеция и последвалото го освещаване на славянските книги в Рим от папата.

Главата, която изобразява Кирил като победител над триезичниците на пренията във Венеция, се доближава до богословския трактат. От този текст защитниците на славянството черпят аргументите си през цялото средновековие. Но житиеписецът заостря оценките и с художествени средства. риторичните въпроси, смело хвърлени от Константин Философ в лицето на опонентите му, безусловно ги заклеймяват като завистливи човекомразци. А когато житиеписецът иска да ни внуши колко висок е полетът в мислите и духа на Константин и колко са користни и кресливи доводите на триезичниците, той откроява образ емблема: “насъбраха се срещу него епископи, попове и черноризци като врани върху сокол и повдигнаха триезичната ерес.”

Според канона в сюжета на житието няма изненади, защото животът на светеца е предопределен. Агиографът не се развива – идеалните черти са му присъщи от детството до смъртта. Така е представен и Кирил – отдаден на мъдростта, победител във всички диспути. Но и тук идеализацията само подчертава истинските достойнства на героя – от млада възраст той осъзнава призванието си и се подготвя за него с монвашеска всеотдайност.

Житийната литература рядко допуща лични вълнения. А една от най-силните сцени, които изграждат образа на Кирил, е предсмъртната. Тя е изобразена в житието на Методий, топлото прощаване на братята, молбата на Кирил да бъде продължено делото, въпреки жертвите и ранната смърт, обогатява образа лирически. И безрезрвно вярваме м светостта на този велик учител и творец.

Житието на Методий е житие на църковен строител – Методий е първият славянски архиепископ. Панонската архиепископия е огромна по територия и с многолюдно славянско население – това са прадедите на днешните словаци, чехи, моравци, хървати и сърби. Методий трябва да организира и църковния живот, и вярата, и морала на поверените му. Извършва много преводи – подготвя на славянски Библията, съставя кодекс от закони, сборници с четива за монаси. И цялат тази необгледна гижа той поема от ръцете на рано угасналия си брат Константин-Кирил. Покорява се на предсмъртната му молба. Образът на Солунските братя в Кириловите предсмъртни часове излъчват неугасима духовна свеглина. Братска сърдечност, над която и двамата поставят сродяването с делото – “ние бяхме впрегнати в една бразда”; творческо едининение – това, което умиращият не може да доврши, живият е длъжен да продължи. За Методий служенето на славянството е изпълнение на завет. Той не само жертва предпочитанието си да работи с книгите далеч от житейския шум – “ти много обичаш планината /Олимп/”; не само принибрегва молбата на майка си – да се върнат мъртвият и живият при нея; той посвещава на делото целия си живот.

Като архиепископ Методий трябва да брани правото на славяните – с родни думи да се молят, да бъдат съдени и поучавани, да четат и да пишат. А времето е военно. Франкският император води стръвни битки да подчини славянските княжества. И там, където наложи властта си, налага и немското духовенство с латинския език. Архиепископ Методий е длъжен да бъде воин и дипломат; принуден е властта му да бъде строга. Макар че канонът не се е интерисувал от професията на духовника преди покалугеряването му, в Методиевото житие учениците му подчертават и държат всички да знаят и помнят, че славянският архиепископ е бил знатен византийски военачалник и управител на цяла област във Византия, населена със славяни. Според властта, която императорът му е дал, е имал ранг на княз. Там е бил уважаван от всички. А като игумен на най-богат манастир /Полихран/, той е бил почитан и безпрекословно слушан. Цялото житие формира образа на Методий като воин. Силата на неговата всеотдайност към делото, мъжествената му устойчивост в присъствието на самия франкски император, презрението към съдниците и вярата в правотата са главните внушения от сцената на съда. Думите на Методий към славянските врагове на този съд се превръщат в пророчество: “Безумци, пазете се да не се пръснете мозъка!”

Най-ранната литературна проява на култа към Солунските братя са двете пространни жития. Изобразителните похвати, високата степен на актуалност, подчертаният интерес към философската проблематика и към полемичната теология, свързват Панонските легенди с най-добрите образци на константинополската агиография. Изображенията на Кирил и Методий се подчиняват на идеализацията и са издържани от началото до край в едно направление – с деянията им н амисионери-просветители, на светци от апостолски тип. Едновременно с това Панонските легенди се противопоставят на цялата византийска агиография по народностното осмисляне на християнските идеи.

Панонските легенди са първи представителни творби на старобългарската литература, превърнали се в художествен израз на всенародната обич и преклонение пред паметта и делото на първосъздателите на славянската азбука. Това се пази и до днес.