Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow БОЖЕСТВЕНОСТТА НА СЛОВОТО В „ПРОГЛАС КЪМ ЕВАНГЕЛИЕТО”

БОЖЕСТВЕНОСТТА НА СЛОВОТО В „ПРОГЛАС КЪМ ЕВАНГЕЛИЕТО”
Оценка: / 13
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

„Проглас към Евангелието” е първата творба на славянската декламативна поезия. Сътворена е по повод създаването на славянската писменост от светите братя Кирил и Методий и превеждането на свещените книги на разбираем за славяните език. Неизвестният старобългарски поет дава лирически израз на духовното съприкосновение с евангелското слово на Бога в своя „Проглас към Евангелието”.

Още в началните стихове поетът доказва предимствата на Христовото учение. Предначертаното от пророците потвърждава неговата същност – да побратимява народите, да разпръсква мрака на невежеството, който води към хаоса и безредието:

А те казаха: Слепите ще прогледнат,

Глухите ще чуят буквеното слово

Да познаят Бога, както трябва.

От това божествено учение извира светлината за духовния живот на света. То е призвано да привлече езичниците и да ги просветли чрез силата на молитвата. Словото е тази духовна опора на човешките души, която може да ги направи устойчиви на греха и съблазните на злото. Затова е необходима прославата на словото и вярата в неговите спасителни сили и възможности. Така творецът мотивира потребността славяните да слушат словото и да придобият душевна сила, за да намерят „райски живот”. С пряко обръщение към славянския род старобългарският поет призовава за пълноценна отдаденост на ума и сърцето, за да бъде възприето словото от светите книги, „защото от Бога е даден тоя дар”.

Духовното просветление на славянския род може да бъде постигнато само когато те възприемат словото на своя език. Авторът на Прогласа прави сполучливо уподобяване на чуждото слово с „глас а меден звънец”, който дори и да е звучен, няма да даде нужния смисъл за ума и душата. Така словото на чуждия език достига до хората, но не може да бъде възприето и осмислено от тях. Тук се появява необходимостта да се утвърди идеята за равноправието на всички езици, което вкючва в себе си и правото на езика на славяните да бъде богослужебен език. По подобие на използваните в спора с триезичниците цитати от Първо послание до коринтяните на апостол Павел, и тук те са използвани като силен и убедителен аргумент за демократизация на словото:

Предпочитам да изрека пет думи,

Но и всички други да разберат,

Отколкото хиляди неразбрани думи.

Върху основата за евангелската притча за семената, старобългарският поет прави сполучливо метафорично съпоставяне между семената на нивата и вярата, която изисква „божия дъжд на буквите”, за да покълне в човешките сърца и „за да израсте по-добре божият плод”.

Голи са без книги всички народи,

Не можейки да се борят без оръжие

С противника на нашите души,

И готови са за плена на вечната мъка…

За средновековния човек, притискан от тъмнината и заблудите на дявола, единствената спасителна светлина идва от божието слово, въплътено в книгите. Така те се превръщат в оръжие, с което да се срази злото и да се опази човешката душа. Тук отново се потвърждава християнската етика и морал, според които основният конфликт в света е между доброто и злото. Като приемат християнската вяра и като получат книгите, славяните получават и предимството да застанат от дясната страна на Бога.

Вдъхновената прослава на божието слово завършва с богословската възхвала на Светата Троица, както е присъщо за творбите от Средновековието. „Проглас към Евангелието” изразява религиозен оптимизъм. Показва, че пътят към спасението е открит, че славянският род чрез божия дар на книгите намира пътя през морето от изпитания и може да утвърди своето съществуване в света. В този смисъл Прогласът остава като особено културен паметник и свидетелство за характера на значимите събития в средновековния свят на българина.