Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow ОБАЯТЕЛНИЯТ ОБРАЗ НА АНТИГОНА

ОБАЯТЕЛНИЯТ ОБРАЗ НА АНТИГОНА
Оценка: / 33
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

„Антигона” е любима творба на Софокъл. Наричат я „царица на трагедиите”. Софокъл търси известна връзка между човешката природа и трагичното събитие, което според него е един вид изпитание за тази природа. Надменността, пренебрегването на нравствените повели, неумерената свобода обикновено довеждат героя до беда.

Развоят на събитията в „Антигона” е толкова логичен, че можем да наречем художествено доказателство протичането на действието. Още в прологът се очертават две различни позиции спрямо издадената заповед за тялото на Полоник. Антигона, която е уверена в неправотата на Креон и е готова да извърши погребението на брат си, и на Исмена, която няма сили да се противопостави на царската заповед и отказва на Антигона своята помощ. Различието в позициите на двете сестри подготвя основния сблъсък между Антигона и Креон. Това предопределя обаятелния образ на Антигона.

Според философа Хегел конфликтът в „Антигона” е между два взаимноизключващи се принципа: държавността и семейството, дългът към отечеството и дългът към родния брат. Но Хегел се е изразил малко абстрактно. В Софокловата „Антигона” конфликтът е между две лица, способни да отстоят принципи: Антигона – верността към традиционните повели за почит към мъртвия, а Креон – реда в държавата. Драматическият конфликт не би бил възможен, ако девойката и царят не бяха такива, каквито ги е създал поетът. За това способства обаянието в образа на Антигона.

На пръв поглед Антигона и Креон си приличат. Убедени в правотата си, те са готови на крайно действие. Те са по подобен начин непоколебимо устремени към своята цел. Но приликата е само външна. Антигона ни грабва със своята обаятелност. Антигониното решение да се опълчи срещу повелята на Креон е облъхнато от обич и привързаност. Верността към традицията у нея е чувство, което събира и свързва. Антигона е обаятелна с това, че въпреки слабостта си на девойка, нейната сила е изцяло духовна и нравствена.

Обаянието на образа на Антигона проличава и в самия конфликт. Конфликтът между двамата е по същество сблъсък между правия възглед, защитаван в репликите и действията на момичето, и неправия, който е зле защитен в репликите и действията на Креон. Мъртвият престава да бъде враг след смъртта, в смъртта всички са равни – това е истината, за която умира Антигона и която научава Креон в постигналите го нещастия. Стореното от Антигона е подвиг и в това е нейното обаяние.

Над всички се извисява Антигона, този символ на величието на човешкия дух, който се уповава на правдата и истината. В обаянието на този образ трябва да търсим най-напред пред общочовешкото значение на великата Софоклова трагедия. Защото гибелта на Антигона, подложена на изпитание в такова крайно нещастие е в името на една победа, в утвърдението на справедливостта. Това е победа не за едного, а за всички.

Антигона не успява да спечели съратници за своето дело, тя остава сама. Но неуспехът не прекършва нейната воля за борба и тя сама се обявява срещу Креон. За нея няма значение, че забраната е издадена от царя, че поради това тя вече е създала обществено мнение, което не ще бъде в нейна подкрепа. Тя вярва само на своята преценка за нещата, защото преценката `и почива на здрав разум и на човешки чувства. Антигона дръзва на подвиг, който не е по силите на женската природа. Подвигът на героинята вдъхва смелост дори на самата нея. С това образът потвърждава своето обаяние.

Днешната наша публика посреща трагедията „Антигона” на Софокъл с необикновен възторг. Творбата, посредством обаянието на образа на главната героиня е близка на зрителите на всяко общество и всяко време.