Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow СРАВНИТЕЛНА ХАРАКТЕРИСТИКА МЕЖДУ АХИЛ И ХЕКТОР

СРАВНИТЕЛНА ХАРАКТЕРИСТИКА МЕЖДУ АХИЛ И ХЕКТОР
Оценка: / 37
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

Поемата „Илиада” е създадена през периода на Омировата епоха. Като типична епическа творба тя отразява легендарното минало – времето, когато колективното благо стои над личните интереси и е защитавано от славните потомци на боговете. Характерите, изобразени в Омировата поема „Илиада” би следвало да се разглеждат от историко-художествено гледище.

Типична черта за епическия герой е това, че той съвместява в характера си противоположни качества – благородство и омраза, решителност и колебание. Херосът е силна личност, що се отнася до дълга му да защитава колектива и своето пространство, но проявява и слабост в ситуации, свързани с личното свое, каквото е семейството. Основните персонажи в поемата „Илиада” са вождът на мирмидонците -- Ахил и най-смелият между троянците – Хектор.

Още в първа песен на поемата е представен богоравният и смел Ахил – „яка опора за синовете ахайски” в злополучната им война с троянците. И точно неговият гняв, породен от несправедливостта, която предводителят на ахейците Агамемнон извършва, отнемайки му наградата, получена след честна делба и по решение на колектива, води героя до неразумни, продуктувани от силното чувство на омраза действия. В сблъсъка между двамата вождове се намесва Атина Палада, като по този начин компенсира апсихологизма. За да предотврати крайни действия, богинята на мъдростта се явява на заслепения от ярост Ахил и го съветва да успокои гнева си. Вслушвайки се в думите `и той преодолява чувствата си и разкрива силата на своя характер, защото от убийството на Агамемнон би пострадал единствено колективът, чиито интереси Ахил е призван да защитава.

За сигурността на своето пространство е загрижен и най-големият противник на Ахил –славният защитник на Троя Хектор. Неговияьт образ е представен в Шеста песен на поемата „Илиада” – той е любящ съпруг и баща, но и непоколебим воин, готов да отбранява до смъртта си крепостните стени на Троя. В срещата със съпругата си Андромаха и сина си Астианакс Хектор и зрича думи, които говорят за възвишеността на идеала, постигнат в трагичната съдба на герой, предусещащ, че ще загине, отбранявайки Троя, но знаещ, че ще изпълни дълга си. Вътрешната му борба е борба между силата и слабостта. Тази сила е породена от призванието да защитава колектива. Слабостта, соято изпитва Хектор, е заради любовта към семейството и желанието да бъде до него. Всичко това е изразено чрез детайлите в изграждането на образа. Хектор безмълвно се усмихва при вида на съпругата и сина си. Но той продължава да бъде безстрашният воин, силният, в чиито ръце е съдбата на Троя. А това е изразено чрез уплахата на Астианакс при вида на „любимий му татка”. Уплашен от „блясъка, та и от конската грива”, която застрашително се вее по върха на шлема на Хектор, детето с писък скрива глава в „пазвите на пременената дойка” – в познатото, където е закрилата в несигурното време на война.

Сред своите Хектор е като звезда, която блесва, дори и тогава, когато небето е потънало в „облаци мрачни”. Той е всевиждащият, човекът, който може да бъде навсякъде в боя, „подобен на Зевсова мълния ярка”. Хектор е подобен на вихър, който унищожава свичко, но когато актът на убийството е сравнен с природната сила, той веднага става двойнствен – страшен, но и величав, грозен, но и природосъобразен – „врязващ се в боя навред като вихър, свистящ страховито,/ който връхлита и вдига вълни теменужни в морето”.

Сравненията на Хектор с хищници, особено с лъв, ястреб, подсилва усещането за неговата първична сила, която не е подвластна на разума, а на инстинктите. Неговата природа е такава, че той не познавав страх, храбростта му не е следствие на обмислено действие, а на подбуждана в тялото му мощ. На тази мощ героят е винаги подвластен. Силата скрива разума, затова героят не пресмята дали може да влезе в битка срещу мнозина – мощта му не го поставя пред избор, а го подбужда към действие, независимо какви ще бъдат последствията след това действие.

Почти всички сравнения подчертават мощта на Хектор, но по различен начин. Когато трябва да открои съзидателната сила на героя, например, когато пренася огромния камък пред портите /12 песен/, той е сравнен с овчар, който носи овнешко руно, без да усеща товара. По друг начин изглежда Хектор, когато понася удари. В битката си с Аякс той е временно повален, но сравнението открива неговото величие. Той е като дъб, съборен от мълнията на Зевс, който поражда страх у всеки, решил се да го види отблизо.

Чрез сравненията Ахил също е представен като стихия, но тъй като е син на богиня, неговата връзка с безсмъртните е подчертана чрез огъня. Чрез огъня е подчертана двойнствената природа на Ахил – той е светлина, но и огън-стихия, която никой смъртен не може да овладее.Най-добре тази двойнственост е подчертана в момента, в който Ахил облича доспехите, създадени от бога-ковач хефест: „Блясъкът стигна на небето, усмихна се цяла земята в яркото медно сияние: вдигна се шум от нозете мъжки. В средата хил си обличаше нови доспехи; скърцаше грозно със зъби, очите му святкаха страшно, както пробясва на свода заря от стихийни пожари. Преди всичко Ахил е военната буря, огромната разрушаваща сила, зверска мъст, жажда за кръв и жестокост. Но от друга страна, целият смисъл на тази кръв, на това зверство се заключва в най-нежна дружба с Потрокъл, заради когото именно Ахил замисля цялата тази касапница. Образът на любимия приятел, най-нежен, най-сърдечен образ, живее в душата на Ахил заедно със зверската ярост и безчовечие. Тези две начала не само се подкрепят едно друго, но и получават единствения смисъл едно от друго.

Антитезата е най-характерната особеност на Ахил. От една страна, той е гневлив, избухлив, злопаметен, безпощаден във войната. Това е звяр, а не човек, така че Патрокъл е напълно прав, като му казва:

Нямаш ти милост! Пелей и Тетида не са те родили:

Синьо небе и скали недостъпни те нявга родиха,

Тъй като имаш, Пелиде, сърце непреклонно, жестоко.

Обаче от друга страна, Ахил има нежно и любящо сърце. Самият му гняв прави някакво наивно впечатление и целият този образ на юнак и великан, който ридае край майка си или край загиналия си приятел, е даже трогателен.

От този дълбок и сложен образ на Ахил вее известна печал, някаква тъга, онази особена антична благородна печал, която лежи и върху цялото многовековно светоусещане на античността. Силното удоволствие от боя, най-нежна дружба и любов, преданост на волята на съдбата, абсолютно лично безстрашие пред лика на мъчителната вечност на Аида – всичко това е слято у Ахил в един жизнен порив, в един социален инстинкт, в едно неразделно и монолитно самочувствие. Ахил е сложна натура, в истински античен смисъл, в истински Омиров смисъл сложна и богата натура.

Характерът на Хектор за разлика от истеричния Ахил поразява с дълбоката си принципност. За него най-важно е да се сражава за родината и за народа си. Той не се страхува да признае военните си грешки и ги покрива с героизма си. Пламнал от страст към военни подвизи, въпреки съветите на по-старите, той извежда войските си срещу Ахил и не ги връща в Троя. Макар че неговата собствена гибел и безполезната гибел на множество троянци е почти очевидна. Тези вътрешни колебания, изкупени с беззаветен героизъм, прекрасно са изобразени у Омир. Съзнанието за собствения му дълг, срамът пред съотечествениците в случай на измяна, навикът да се сражава в пърните редове – тези мисли го вълнуват даже при раздялата с Андромаха. Съвсем погрешна е традиционната представа за Омировия Хектор като за някой непоколебим юнак, който се държи праволинейно и схематично. Душевността му се вижда обикновено само в знаменитата сцена, в коята Хектор се прощава с Андромаха. Наистина нежните съпружески и бащински чувства, с които тук изпъква извънредно могъщият и храбър Омиров герой, са толкова жизнени и дълбоки, че и сега продължават да вълнуват читателите. И тъй като у Омир Хектор е беззаветно предан на народа си вожд, пламенен патриот и безстрашен войник, волев и обречен, измамен от боговете и смачкан от хората и човек, който е загубил решително всичко: и родина, и семейство, и собствения си живот.

При Ахил нищо не стои така. При изграждане на образа Омир е категоричен – в огъня човек открива своята демоничност. Демоничното у Ахил е съотнесено именно към огъня, за да се подчертае силата на поразяването.

Отново с огъня е сравнена силата на Ахил и 21 песен. Човекът и поетът Омир не осмисля живота еднозначно. Ахил може да е огънят-демон, но може да е скърбящият и обичащият. Тъкмо Ахил изрича най-поетичното сравнение, породено от любовта му към Патрокъл:

Що си разплакан, Патрокле, приличаш на малко момиче,

Дето край майка си тича и молейки тя да го вземе,

Хваща `и дългата дреха и пречи `и бързо да ходи,

Гледа я милно през сълзи, дано на ръце да го вдигне;

В тези думи би имало ирония, ако нямаше толкова жалост и умиление. Героят се оказва, че не е чужд на обикновените неща в живота.

Изразени чрез Омир, героите Ахил и Хектор откриват своята величественост, сила и мощ, подобни на стихиите. Също откриват и цялостния си живот. Показано е умението на Омир да търси различни измерения за героите си, а величавото да има неочаквани превъплъщения. Да бъде силен и едновременно слаб, е присъщо и на съвременния човек. Макар произведението на Омир „Илиада” да отстои на стотици години от нашата действителност, посланието, което древногръцкият поет завещава, е пропътувало тези векове, за да достигне и до нас – да бъдем силни, когато ситуациите изискват това, но и да умеем да обичаме, да разбираме останалите, да прощаваме, за да постигнем хармония в света и в душите си, защото смисълът на човешкото съществуване е да уравновесява противоречията.