Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow АНТИЧНОСТ И ГЕРОИ В „ИЛИАДА”

АНТИЧНОСТ И ГЕРОИ В „ИЛИАДА”
Оценка: / 0
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

Старогръцката литература определя нравствената тематика в по-нататъшното развитие на литературата. Произведението на Омир „Илиада” отразява развитието на елинската култура в продължение на векове. Като типична епическа творба тя отразява легендарното минало – времето, когато колективното благо стои над личните интереси и е защитавано от славните потомци на боговете. Характерите, изобразени в Омировата поема „Илиада” би следвало да се разглеждат от историко-художествено гледище.

Старогръцката култура и литература са изцяло свързани с древната митология, която е в основата на първите писмени текстове – „Илиада” и „Одисея”. Поемата „Илиада” е изградена въз основа на действително случили се събития, представени чрез типичното за епохата митологично обяснение на нещата. Текстът не обхваща интерпретирането на цялото сказание за Троянската война, а се концентрира само в един епизод.

Героичното начало е определящо в поемата „Илиада”. Неговите измерения са най-явни безспорно в поведението на безстрашните воини, които се изправят един срещу други в битките между двете враждуващи страни, за да защитят своята воинска чест и достойнство. Всичко това е на основата на античността. Славата е основната цел в живота на древния воин. Заради нея античните герои избират жребия да умрат млади, участващи в Троянската война. Така великият Омир представя античност и герои в своята незаменима „Илиада”.

Гневът на Ахил е в основата на епическото действие в „Илиада”. В началото на творбата той е загрижен за войската и единствен се противопоставя на върховния вожд в защита на интересите и живота на ахейските воини. Това показва силно развито чувство на отговорност, загриженост за онези, които са последвали своите царе до стените на Троя. Суровият и непоколебим воин е силно привързан към своята пленница Бризеида. Страда, облян в сълзи, на брега на морето. Тези състояния са плод на неговата чувствителност, която разкрива една по-различна страна от същността на характера му. Това дава основание на литературната критика да го определи като едно от най-сложните фигури в античната литература. Нарушаването на една или друга антична ценност пренася бойното поле в собствените лагери на героите. „Войната” на възгледи разбунва духовете в лагера – в спор влизат защитникът на родовите ценности и изразителят на новото, индивидуално виждане за разпределението на човешките блага в света. Връзката между двамата герои е тяхната гордост. Агамемнон е нагъл, високомерен, себелюбив, горд. Ахил пък, от своя страна, има воинска чест и достойнство, които са силно наранени от Агамемнон. Ахил защитава воинската си чест на герой. Израз на войната като поле за изява на героите в случая са свадата и гневът, а техни оръжия са думите. Обиден на Агамемнон и неговите думи, Ахил обещава повече да не се включва във войната срещу Троя и наистина държи на думите си.

Гневът на Ахил, показан в Първа песен, става изходна точка за много от по-нататъшните събития в „Илиада”: загубите а ахейците в битките, смъртта на Патрокъл. Повод за свадата е отнемането на Брезеида, плячката на Ахил, и даването `и на Агамемнон. За „бързоногия” това е нарушаване на воинската му чест, робинята е материалният израз на благодарността за извършване на подвизи.

Дълбоко наранен е Ахил и поради неуважението на Агамемнон към извършеното от него в боя. Не се признават силата и мощта на вожда, а следователно и на общността, която той представя. В тази война на интереси – колективни и лични – Агамемнон е със самочувствието на най-велик, заслужаващ награда по-висока от тази на останалите. Така още в Първа песен чрез войната човекът заявява крайностите на своя характер: гняв, омраза, но и силна обич и чувство за собствена чест и достойнство; уважение към боговете, но и самоувереност. Такъв е героят в античността.

След клетвата на Ахил да не участва повече в боя следват много тежки дни за ахейските воини. Дълго време героят не може да победи бунта в себе си, не може да преодолее личната обида в името на колективното благо. Онова, което го връща на бойното поле, е желанието за мъст заради убития приятел Патрокъл, стремежът да докаже своята и на ахейските воини сила и достойнство.

Ахил жадува смъртта на човека, погубил приятеля му. Героят се примирява със смъртта на Патрокъл, до някаква степен, разбира се, чак когато вижда Хектор мъртъв, повален в прахта. Хектор не заслужава подобна съдба, защото това е време на война, време на битки и убийства, а войната е „игра”, в която няма правила и всичко е позволено. Действията на Хектор до някаква степен са оправдани. Той се бие за честта на родината си. Той не е искал да убие точно Патрокъл, за да нарани Ахил. Във война всеки убива, без да се замисля кого ще нарани с тези си действия. Патрокъл е мъртъв и дори Ахил да убие Хектор, това не ще върне приятеля му. Троянският вожд осъзнава обаче, че пътят към щастието минава през това на колектива, той е разбрал, че никой не може да остане незасегнат от света на войната. Той също е герой, който използва античността като поле за изява. Двубоят между двамата герои е драматичен и неравностен – един полубог срещу обикновен смъртен, макар и любимец на Зевс. Съдбата обаче и на двамата е трагична. В този момент тя е определила смъртен жребий за троянския герой, но и Ахил няма да избегне смъртта по-късно, както е предопределено. Такива са героите в античността. Когато осъзнава смъртния жребий, който съдбата му е приготвила, Хектор изпълнява с достойнство воинския си дълг. Изправя се срещу най-могъщия сред ахейците. Като приема да се бори докрай срещу съдбовната предопределеност, героят се издига в хуманно отношение.

Произведението „Илиада” е изградено на базата на сравнението и контраста. В него се преплитат сцени на хармония и дисхармония. Мирът и войната са представени като едно цяло. Прозрял силата на войната, която носи слава, но и много мъка, човекът разбира и силата на мира като другото лице на живота. Войната е трагедия и по време на война човекът прозира такива житейски истини, които са вечна опора на човешкия живот.