Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow ТРАГИЧНОТО В ОБРАЗА НА АХИЛ

ТРАГИЧНОТО В ОБРАЗА НА АХИЛ
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

Произведенията на Омир, поемите „Илиада” и „Одисея”, са първи по време известни нам паметници на старогръцката литература и в същото време изобщо първи паметници на литературата в Европа.

Основен епизод от десетата година на Троянската война , който е предмет на изобразяване в „Илиада”, е гневът на Ахил срещу Агамемнон, затова че той му отнел пленницата. Основна линия е гневът на Ахил, обещанието на Зевс, поражението на гърците, излизането и смъртта на Патрокъл, помиряването на Ахил и гибелта на Хектор. Взел в ръка големия том на „Илиада” и започнал да я чете, читателят може да бъде заблуден от огромните размери на тази поема и ще помисли, че тук се излагат събития, станали в продължение на няколко години. А всъщност онова, което се разказва в „Илиада”, обхваща само 51 дена.

Въпросът за сложността, подробността и противоречията на Омировите характери се е поставял неведнъж. Ахил обикновено бива представян много скучно и монотонно. В същност Омировият Ахил е една от най-сложните фигури в цялата антична литература и, може да се каже, не само в античната.

В първия стадий на трагедията си, когато се намира в свада с Агамемнон, той се държи доста пасивно. Неговото действие тук е главно „гневът” срещу онзи, който го е оскърбил. Но е то че той се помирява, ето че пак е готов да влезе в бой с троянците. Тук именно започва ново нещо, което не отведнъж се обединява в един цялостен обрат, а когато се обединява, прави го неочаквано оригинален.

Преди всичко това е военната буря, огромна разрушаваща сила, зверска мъст, жажда за кръв и жестокост. Но от друга страна, целият смисъл на тази кръв, на това зверство се заключва в най-нежна дружба с Патрокъл, заради когото именно Ахил замисля цялата тази касапница. Образът на любимия приятел, най-нежен, най-сърдечен образ, живее в душата на Ахил заедно със зверската ярост и безчовечие и тези две начала не само се подкрепят едно друго, но и получават единствения си смисъл едно от друго. За Ахил е много характерно например, че след като се появява около рова в див и свиреп вид и след паниката, предизвикана у враговете му от страшния му вик, той пролива горещи сълзи над трупа на верния си другар. Освен това на Омировия Ахил изобщо са свойствени меки и нежни черти, които в никой случай не трябва да забравяме при характеризирането му. Той е благочестив и често се обръща с молитва към боговете /такова е знаменитото му възлияние и молба към Зевс за влизащия в бой Патрокъл/; той е сдържан например, когато има работа с пратениците на Агамемнон, като ги смята, че те абсолютно в нищо не са виновни; той даже в разгара на гнева си не забравя гърците, изпраща Патрокъл да се осведоми за ранените; той е любящ син, който често безпомощно се обръща към майка си и плаче около нея, както например след оскърблението, което му нанася Агамемнон или след като му съобщават за смъртта на Патрокъл.

Тази антитеза е най-характерната особеност на Ахил. От една страна, той е гневлив, избухлив, злопаметен, безпощаден във войната; това е звяр, а не човек, бездушна стихия, а не човешко сърце.

Обаче от друга страна, Ахил има нежно и любящо сърце, самият му гняв прави някакво наивно впечатление и целият този образ на юнак и великан, който ридае край майка си или край загиналия си приятел, е даже трогателен.

Тази антитеза на суровия боец и нежното сърце е най-първото и основното, което намираме у Ахил. Тя ни показва, че у Ахил наистина има нещо стихийно, като че ли безответно и рационално. И зверството, и нежното сърце са смесени у него както в природата намръщеното и ясното време.

И тъй, от една страна, имаме воин, боец, юнак, безстрашен рицар и често звяр, а от друга – нежно сърце, любов, честа вътрешна наивна безпомощност.

Трето, в духовния опит на Ахил съвпада онова, което изобщо рядко някой умее да съчетава, това е повелята на съдбата и собственото бушуване и клокочене на живота. Той знае, че няма да се върне от Троя и въпреки това предприема сложния и опасен поход. Пред решителния бой конете му предсказват близката кончина, определена от съдбата, но това никак не го възпира.

Ахил тайно знае, тайно вижда съдбата си. Той не е просто сляп разрушител. Неговото съзнание е самата съдба, която осъзнава себе си в човека.

Четвърто. Тази любов към съдбата е превърната у Ахил в цяла философия на живота. В отговора на молбата на Приам той изгражда цяла система за щастието и нещастието в човешкия живот. И ето ние виждаме как Ахил се преобразява в сцената с Приам. Той моли Приам да не разврежда душата му с нови молби, защото се страхува да не би да изгуби самообладание. От друга страна, за да не оскърбява стареца-цар с вида на Хектор, той заповядва тайно да приведат в ред Хекторовия труп. И всичко това не е защото той е забравил покойния си приятел в минута на внезапно избликнала сантименталност.

Ахил има опит в общочовешката съдба и искрено чувства общото равенство на хората пред нея.

Пето – от този дълбок и сложен образ на Ахил вее в края на краищата известна печал, някаква тъга, онази особена антична благородна печал, която лежи и върху цялото многовековно светоусещане на античността. Силно удоволствие от боя, най-нежна дружба и любов, преданост на волята на съдбата, абсолютно лично безстрашие пред лика на безсъдържателната и мъчителна вечност на Аида и най-после интимно чувство към човека и чувство на човечност – всичко това е слято у Ахил в един жизнен порив, в един социален инстинкт, в едно неразделно и монолитно самочувствие. Ахил е сложна натура, в истински античен смисъл, в истински Омиров смисъл сложна и богата натура.

Шесто – митологическата основа , Ахил—получава се истински омировски, истински епически характер, който се отличава с всички онези основни качества на епоса. Митология има достатъчно и в самия образ на Ахил, даже и да не вършим над него абстрактно-метафизическо насилие. Преди всичко той е син на богиня, на морска царица, на нереидата Тетида, а Тетида вече сама по себе си играя в гръцката митология някаква особена тайнствена роля, защото съгласно предопределението, ако Зевс би встъпил в брак с нея, нейният син от него би свалил самия Зевс. Видът на самия Ахил е толкова страшен и демоничен, че когато без всякакво оръжие той се показва над рова и започва да вика всички троянци, които се разбягват в паника.

Всички тези и подобни демонични черти в образа на Ахил, толкова ясно изразени у Омир, но не винаги достатъчно оценявани, съществено допълват характеристиката на Ахил, като го правят истински герой на епоса с всички главни черти на естетическото светоусещане на Омир изобщо. Героизмът му, предаността му на интересите към родината, горещият му патриотизъм, храбростта и безстрашието му съставляват централното съдържание на характера му. Те не подлежат на никакво съмнение, правят го най-велик герой не само на Гърция, но и в световната история. Без този самоотвержен героизъм Ахил изобщо не би осъществявал първенството на общото над индивидуалното, т.е. изобщо той не би бил епически герой. Обаче това централно съдържание на характера му, от една страна, стига с корените си в далечното митично минало и в незапомнената хтонична старина. А от друга страна, характерът му е продукт вече на по-късно субективистично развитие, когато идеалите на суровия героизъм вече отиват в миналото, а на дневен ред бил капризният и своенравен субект с всичките егоистични и нервни черти на неустойчивия си вътрешен живот. Омир и тук е верен на основния си епически стил, а именно на ретроспективно-резюмиращата тенденция, която го кара в художествените си образи да обобщава най-разнообразните степени на родовообщинното развитие.

Това основно естетическо заостряне на Омировия художествен стил се вижда в образа на Ахил.

Ахил като характер не е нищо друго освен нов пример за онази предварителна характеристика на епоса, която се има в началото: Ахил е митическо същество. Това митическо същество има стихийно-телесен характер както в смисъл на чиста стихия, така и в смисъл на пластическото `и оформяне.