Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow НЕРАЗПЛЕТЕНИЯТ ВЪЗЕЛ НА ДВЕ ЧОВЕШКИ СЪДБИ

НЕРАЗПЛЕТЕНИЯТ ВЪЗЕЛ НА ДВЕ ЧОВЕШКИ СЪДБИ
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

Патриархалните родови закони имат своите нравствени опори в почитта към родителите, съвестта, достойнството и честта. В годините, когато така безцеремонно се рушат изпитаните през вековете духовни устои, светът на Хайтовите герои излъчва някаква особена, почти екзотична светлина. Те сякаш са извън динамиката на времето.

Моралът на рода спазва установени правила, според които родителите женят децата си. Счита се, че богатият житейски опит на родителите е реално основание за по-сполучлив избор. Но има и друг морал – на любовното чувство. Продължението на рода е прадревно желание с природна сила. „Кражбата” на невеста е част от тази наследена виталност. Женитбата задължително дава плод, в който възкръсва родовото начало. Рамадан е единствената надежда да продължи рода. Той няма право на личен избор. Двамата със Силвина принадлежат на пра дневните сили на родовия природен разум. Това е неразплетеният възел на две човешки съдби в „Дервишево семе” от Н. Хайтов.

В разказа на Хайтов съдбата е събрала две деца, момче и момиче, които знаят защо са заедно, но все още са в детството си. В този случай природният закон за продължение на рода е неизпълним. Изборът на дядото наистина се оказва сполучлив. Те са щастливи един с друг. Детството им се насища с нещо ново и странно. Рамадан и Силвина продължават да си играят, но в същото време оставят за другите и особено за себе си илюзията, че живеят като мъж и жена. Наивен е опитът за измама, че момичето е станало жена. Родът все още не може да бъде продължен, защото законите на природата не са подвластни на законите на рода.

Възвишен и чист е светът на влюбените. Светлината наоколо е и светлина в душата: „…старата ни къща бе огряла като слънце.” АЗ-повествованието не е случайно избран похват. Авторът сякаш изцяло се отъждествява със своите герои и разказва като собствено преживяване за чуждата съдба.

Летният ден е толкова дълъг, че влюбеният няма търпение слънцето да залезе: „…та ми идва да подскоча и да го брулна с кривака.” Това е изповед на влюбеното му сърце, което не се интересува от суровите повели на рода. Изживяно е опиянението от най-истинското сливане на двама души. Не е родово-семейно задължение, не е телесно-еротично привличане, а хармонично духовно единство. И тук стои неразплетеният възел на две човешки души. Любимата е почти обожествена – косите `и са ту руси, ту „червеникави, като че греят”, ту „жълто злато като живо заиграваше по тях”. Единствен път спохожда такова чувство човека и остава завинаги. До края на дните си влюбеният го носи в най-скритите кътчета на душата си и то става част от неговата истинска същност и е неразплетен възел.

Ето тази малка светла вселена в душите на влюбените разрушават Руфат и братята на Силвина. Отнемат хармонията в живота на Рамадан и Силвина, предопределят трагедията на тяхната съдба и оставят неразплетен възел за две човешки съдби. Омраза и желание за мъст завладява душата на Рамадан. Честта му е потъпкана, а чувството му за справедливост изисква възмездие, мъст за насилието. Непреодолял примитивното в себе си, Рамадан робува на старозаветното: „Око за око, зъб за зъб.” Празно и пусто е в ограбената му душа. Когато злото се всели в човека, помислите стават страшни, нечовешки и жестоки: „И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не умре веднага, да се мъчи.” Рамадан е на път да погуби душата си с тия мисли, защото звярът се е събудил в природата му и иска мъчителна и бавна смърт за онзи, който го е наранил.но самото желание за мъст е пагубно за душата. Руфат сякаш съзнателно засилва тези страховити намерения.

Но Рамадан все не успява да осъществи жестоките си намерения. Най-напред, защото дете му се е родило. После чака „да порасне детето, да го отбие майка му”. После – „да проходи”. А докато проходи, и Силвина – „и тя с дете на ръце!” Нов живот е създаден. Той потиска отмъстителните страсти на душата. Красивата светлина на чувството измества мрачните помисли. Ще възкръсне любовта, но вече в друг порядък. Не за да създава семейство, а за да спаси човека от звяра в душата му. Възелът на две човешки души остава неразплетен. Женят човека, родът продължава да подрежда живота на Рамадан по своите закони. Но авторът не споменава даже и името на жената. Тя е продължила рода, но не е обичаната жена. За децата също не се споменава почти нищо. Знаем само, че са се изпоженили и имат свои деца. Значи родът е продължен. Дервишевото семе е опазено, но сърцето е останало извън емоционалния уют на дома. То остава завинаги при Силвина. И възелът остава неразплетен.

Възмездие има, но то не е акт на жестоко лично отмъщение. Съдбата наказва Руфат. Злите мисли, носени дълго в душата на Рамадан наказват и него. Силвина е съпруга на Руфат. Тя не прекрачва между реалното човешко чувство и нравствения закон за чест и вярност: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!”. Друго е разбирането за любовта. Силвина е превъзмогнала личното си страдание и чуждата болка не може да изкупи преживяното от нея през целия живот. Неразплетен възел и за тази човешка съдба.

А Рамадан все още не е готов да обича неприятеля си и да се моли за него. Далеч е той от всеопрощаващата любов на Силвина. Макар че и в неговото съзнание мисълта за отмъщение е вече грешна. Над омразата и жаждата за мъст е истинският път за душата, който спасява човека от злото и греха. Но остава неразплетеният възел на две човешки съдби.

Любовта на Рамадан към Силвина нравствено пречиства душата му и той преодолява злото в себе си. Любовта го прави силен и вътрешно свободен да погледне отстрани страшния възел на съдбата си. Рамадан е открил в нравственото милосърдие истината за човешката природа, застанала на кръстопътя на родовия закон и любовта.