Начало arrow Литература arrow Есета arrow „Между нищото и най-малкото нещо на света разстоянието е по-голямо, отколкото между най-малкото...

„Между нищото и най-малкото нещо на света разстоянието е по-голямо, отколкото между най-малкото...
Оценка: / 5
СлабОтличен 
Автор Виктория Бориславова Митова   

 

 


„Между нищото и най-малкото нещо на света разстоянието е по-голямо, отколкото между най-малкото и най-голямото.”

Мишел дьо Монтен

 

 

 

Вселената е създадена преди около 15 милиарда години. Земята е образувана от междузвезден газ и прах преди около 4,6 милиарда години. Първите хора се появяват преди около 3 милиона години. В рамките на едва няколко века човешкото мислене е арена на най-удивителните по своя мащаб и простота революции. Такъв е нашият свят – живото доказателство за думите на френския философ Мишел дьо Монтен.

Всъщност първите живи същества на нашата планета се появяват преди около 4 милиарда години. Те са толкова прости по строеж, че не могат да се сравнят с нито един съществуващ днес организъм, дори с примитивните едноклетъчни създания, ала в същото време са най-невероятният акт на сътворение, за който природата се е готвила милиарди години – време, което ние не можем дори да си представим. Тогава в океаните на примитивната Земя като по чудо се „ражда” молекула, която може да се възпроизвежда – това е далечният предшественик на ДНК – основата на живота на нашата планета. В следващите милиард години се появяват първите общества от молекули, които наричаме клетки, и така тези миниатюрни живи организми поставят началото на великия епос, наречен живот. И въпреки че нямат мозък, с който да премислят възможностите за своето съществуване, тези микроскопични живи прашинки решават, че да живееш сам никак не е лесно – далеч по-добре за тях би било да се обединят в малки семейства, така че да могат да се грижат една за друга. Ето така се появяват многоклетъчните организми, които преди два милиарда години установяват, че различията са много по-ценни от еднаквостта. И така, вместо да се делят и децата им да бъдат точни техни копия, те поемат риска да обединяват своята наследствена информация, своите гени, за да създадат потомството, в чиито ръце да поставят бъдещето на Земята. А това потомство се отплаща на родителите си, предизвиквайки най-великата промяна на своя дом. Зелените растения изцяло „ремонтират” дотогава водородната атмосфера на планетата ни, превръщайки я в царство на кислорода – плода на техния живот. По този начин микроскопичните синьозелени водорасли, господарите на Земята в продължение на повече от три милиарда години, посяват семето, от което след още дълго време ще се роди първият човек и ще обяви себе си за престолонаследник на света. Тези създания, за които днес почти никой от нас не мисли сериозно, са нашите истински предци. Но за нас те са приблизително нищо. Въпреки че, за да ги създаде, на природата са й били нужни милиарди години, докато за нас са й трябвали едва три милиона. Ние сме нейните разглезени деца, сметнали, че сме всичко – върхът на нейните постижения. Но фактите сочат, че нейният връх е било сътворяването на живота от нищото, а не неговото главоломно развитие, наречено еволюция. Ето че между нищото и най-малкото нещо на света стоят няколко милиарда години, а между най-малкото нещо на света и нас, хората – строителите на бъдещето, едва се е намерило място за 600 милиона.

Този кратък урок по биология показва невероятния прогрес на човешкото мислене в течение на няколко века, но най-вече последните два. Не че мъдреците измежду древните хора не са стигали до пророчески прозрения относно същността на живота, просто тогава човечеството не е било подготвено да прегърне техните идеи. Вместо това е оставило тези скъпоценни семенца да преживеят една вековна, дори хилядолетна зима под меката пелена на забравата, докато дойде моментът, в който разглезените деца на майката природа ще навлязат в своето юношество и ще се разбунтуват срещу невежеството си. Удивителна е нашата човешка склонност да бъдем роби. Сякаш се страхуваме от свободата си, дори от полета на мисълта, който никой властелин не е в състояние да възпре. Идеята на древногръцкия философ Демокрит за най-малката, неделимата частица атом, която изгражда целия свят, разцъфтява и се развива две хилядолетия след смъртта му благодарение на работата на великите физици на ХХ век. Според легендите за живота на Демокрит, философът сам се ослепил, за да не бъде подвеждан от зрението при своите размишления. Той бил наречен „смеещия се философ” вероятно заради своята горчива насмешка над прозряната истина, че е роден твърде рано – във време, когато почвата на колективното човешко съзнание все още не е открила тайните на плодородието и затова в нея няма да покълнат семената на неговите идеи. Но ето че през XX век не само е доказана делимостта на атома, не само са разкрити много от загадките на неговия живот в миниатюра, но е изобретена и атомната бомба – начинът, по който да използваме даденото ни от природата безценно строително блокче за унищожение.

През 1633 г. италианският учен Галилео Галилей е изправен пред съда на Светата инквизиция с обвинения в ерес. В какво се състоят неговите еретични възгледи – например в това, че клетият Галилей, също като не по-малко великите си предшественици Николай Коперник и Йоханес Кеплер, вярва, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното. Но хилядите години еволюция не са помогнали на хората да се отърсят от вкоренените окови на мисълта – те отказват да повярват, че природата им е отказала честта да бъдат център на Вселената. Изумително е обаче как няколко века след това, през 1979 г., папа Йоан Павел II предпазливо предлага присъдата, наложена на Галилей от Инквизицията, да бъде най-сетне отменена. Защото вече не само единици – шедьоврите на еволюцията на човешкия вид, вярват в хелиоцентричното устройство на Слънчевата система. Не, в днешно време децата от малки живеят с великото знание, че ние, земляните, съвсем не сме жълтъкът на космическото яйце. Тези примери са само малка част от изключителните доказателства за това, колко трудно поумняваме ние - хората, като раса. Тази мистерия се дължи на факта, че гениалните идеи се раждат и узряват твърде ненадейно, трудно и често болезнено. След хиляди, дори милиони години еволюция на човешкия разум, едва през XVII век един човек на име Исак Нютон си задава въпроса, защо падналата върху главата му ябълка… изобщо е паднала. И не само че си задава този въпрос, но и открива отговора му. „Ако виждах по-далеч от другите, то е защото стоях на раменете на гиганти.”, скромно и съвсем справедливо признава Нютон. А ето че, стъпили на неговите слаби човешки рамене, днес милиарди хора дори не изпитват нуждата да се запитат защо натежалите плодове се отронват от своите родни клони – това е вече едно сякаш естествено знание за нас. Така истината, отнела хилядолетия на човешкия мозък да я разгадае, едва за три века се е настанила трайно в неговата памет. Също както две от най-трудните задачи в човешкия живот се оказват прочитането на първата книга и изписването на първата дума – геройства, които веднъж завинаги отключват всички врати на познанието пред нас.

„Малцина знаят колко много трябва да знаем, за да разберем колко малко знаем”, гласи една арабска поговорка. Още от зората на философията – времето на Сократ, чак до днешно време – векът, завещан ни от Айнщайн, са се раждали хора, които са били измежду тези „малцина”. Те са съзнавали, че актът на сътворението е най-сложното нещо на този свят. Веднъж създадено, едно творение може да бъде моделирано, подобрявано, доведено до съвършенство… или пък унищожено. Нютон е бил запленен от едно твърде обикновено творение на природата като ябълката, Айнщайн – от нещо дори по-нормално и възприемано от хората като даденост, каквото е слънчевият лъч. Но те и двамата са били омагьосани от могъществото и загадките на онова нещо, наречено природа или Бог и носещо още безброй имена, и способно да твори не само красиви предмети, но и живи създания, които е надарило с необикновения, най-великия талант – а именно таланта самите те да творят. Всъщност вярата във всемогъщия творец на Вселената е вкоренена дълбоко и интуитивно във всеки от нас, вероятно във всяко живо същество на света. Ето защо вече все повече от нас осъзнават, че най-трудната и отговорна задача, най-голямото изпитание на този свят, е създаването и всеотдайната грижа за нов живот. Така бавно, стъпка по стъпка, следваме мъдрия съвет на английския философ Джон Лок: „Великото изкуство да се научи много е да се започне с малко.”

Ала колкото и бавна да е нашата еволюция, тихомълком трябва да си признаем, че в сравнение с развитието на нашите прадеди, ние достигаме до своите истини главоломно бързо. Затова имаме право да се гордеем, но и трябва изключително много да внимаваме нашата гордост да не се изроди в горделивост – в такъв случай бихме били изгубени. „Колкото и да са кратки думите „да” и „не”, те изискват най-сериозния размисъл”, твърди древногръцкият гений Питагор. Тогава нека се запитаме – наистина ли заслужаваме да смятаме себе си за върховното постижение на природата, или просто сме попаднали в плен на самолюбието си? Вероятно ще са ни нужни още векове, а защо не и хилядолетия размисъл, за да можем да дадем еднозначен отговор на този въпрос. Засега обаче нашето величие и красотата на човешкия вид се изразяват в готовността да си го зададем така откровено. „Висшата мъдрост е да различаваш доброто от злото”, твърди Сократ – човек, измъчван от божествения демон на съвестта. Подобни на поставения въпроси са като фарове в нашето буреносно пътуване към мъдростта. Просто всеки, абсолютно всеки човек трябва да осъзнае няколко прости и поради това гениални истини. Когато и ако това се случи, ние най-сетне ще бъдем „повишени” във вселенската йерархия от „мост между животното и свръхчовека” в свръхчовеците, за които мечтае Фридрих Ницше. С други думи, ще пораснем.

Повечето от нас знаят, че Космосът се състои от вакуум, газове и звезден прах. Какво е вакуумът? Тъмнина, празнота – нищо. А какво е прахът? Това е нашата Земя, това са звездите, това са микробите, червеите, растенията, това сме ние. Прашинките – това сме ние. Всичко във Вселената е изградено от такива прашинки, грациозно носещи се във времето и пространството. Именно затова ние не сме нищо повече от една бълха. Това е първата истина, която трябва да осмислим. Историята на живота е написана на език от само четири букви – нуклеотидите, които изграждат ДНК. Наследствената информация на една амеба – едно от най-простите по устройство едноклетъчни дребосъчета на Земята, се равнява на четиридесет тома книги с обем от по хиляда страници всяка. Природата обаче е сметнала, че не се нуждае от тонове хартия, за да научи амебата да се възпроизвежда. Вместо това тя е записала това умопомрачително количество информация в едно телце, чиито размери не надвишават дори един милиметър. Но ето един още по-вълнуващ факт – човешката генна библиотека се състои от хиляда такива тома незаменима информация. И не само това, всяка наша клетка носи в себе си всяко едно късче от тази наша биологична Александрийска библиотека. Ето я нашата втора велика истина – причината да сме прекрасни. Но не и по-добри от една амеба, просто по-големи и съответно доста по-различни. Поуката от тази истина е, че всяко нещо на света заслужава нашето безкрайно уважение. „Сигурно Бог е създал пустинята, за да се усмихне човек при вида на палмите”, пише Паулу Коелю в своята книга „Алхимикът”. „Или пък за да ни покаже, че кактусите със своите бодли и камилите с гърбиците си заслужават възхищение”, бих добавила аз.

„Две неща са безгранични: Вселената и човешката глупост. За Вселената все пак не съм сигурен”, казва Айнщайн. Струва ми се, че неговите думи, също както и неговите теории, са под знака на относителността. Защото човекът дръзва да преодолее своята глупост и да търси мъдростта с цената на много жертви. В името на истината той е готов да даде целия си живот, без да получи отплата за своята борба. Имам щастието да живея във време, в което науката – хилядолетната война на човека с неговото невежество, преживява разцвет. Имам щастието да мечтая да бъда един от нейните воини – да бъда част от поредната революция на нашия ум. Ако не да преживея деня, в който всеки от нас ще осъзнае, че в малка прашинка от Вселената, каквато е самият той, са сгушени всички Нейни тайни – то поне да се опитам да открадна огъня на опасните и велики идеи от нечии непохватни ръце, които могат да унищожат нашата планета, преди да сме разбрали защо се раждаме изобщо. Един забележителен човек, чиято книга „Космос” вдъхнови моите размисли – американският биолог и астроном Карл Сейгън, се осмелява да изрече следното: „Ние сме като пеперудите, които пърхат един-единствен ден и си мислят, че това е завинаги.” Но дори пеперудите се стремят да изживеят своя ден така, сякаш е вечност. Нашият живот е миг в сравнение с този на звездите, но е не по-малко изключителен от техния. Защото ние сме богове. Ние творим и както някои от нас проявяват безумието да рушат чудеса, така други неуморимо създават нови и все по-прекрасни. Ето че те са на път да достигнат мъдростта на нашите прабаби молекули и така да открият величието на нищожното. Господ може и да е сътворил света едва за шест дни, ала може ли някой да каже точно какво е струвало на света да сътвори Него…