Начало arrow Литература arrow Есета arrow Има един път към Рая и на Земята този път се нарича ЛЮБОВ

Има един път към Рая и на Земята този път се нарича ЛЮБОВ
Оценка: / 12
СлабОтличен 
Автор Александра Стоянова Стоянова   

Какво е любовта? Майчина любов, милосърдие, загриженост, привързаност, способността да живееш с някого за цял живот.. ? Има ли изобщо граници или любовта е всъщност комплекс от всички останали чувства, „живеещи” в хармония едно с друго? Да. Защото обичаш ли някого истински, в теб се „раждат”, както загрижеността и привързаността, така и в случаи на неразбирателство – негативни чувства, които с времето се потушават, за да избликнат отново в следващия спор. И все пак любовта ти дава крила да литнеш към място, най-близко до Рая, дава ти сякаш второ сърце и втора душа и една незабравима емоция, запечатваща завинаги всеки прекаран момент в света на спомените. Разбира се, любовта не е само между двама влюбени. Любовта е неизмерима като чувство и под формата на майчина обич, между приятели, братя... Рамки липсват – тя е толкова голяма, колкото е топло сърцето ти, колкото повече то жадува за топлина и приемственост, милост и свобода на чувствата.

Тук възниква обаче въпроса дали ние самите или света, в който сме принудени да живеем, ни ограничава да усетим какво е всъщност любовта в нейния най-чист вид и съвършенство? Какво до такава степен обработва нашия начин на мислене, че обичта е също така на изчезване, както множество животни, природни компоненти, така както с всеки изминал ден се погубва нашата нация? Със сигурност в забързаното ни ежедневие и ритъм на живот, в стремежа ни към слава и успехи, богатство и място в обществото, не остава почти никакво време за нежност и любов, но както казва св. апостол Павел: „ Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам – щом ЛЮБОВ нямам, нищо не съм!”. Защото любовта е най-голямото богатство, най-великото извисение на душата, любовта е непреходно чувство и нежна ласка, а всичко материално е повърхностно и моментно – колкото бързо го придобиеш, толково бързо може и да го изгубиш: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се нерадва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества – ще престанат, ако са езици – ще замлъкнат, ако са знание – ще изчезнат.” (І-во посл. на св. ап. Павел до Коринтяни – 13:4-8). И обичта е по-силна от всичко – именно тя остава в своята първоначална инстанция сред всички превратности на света, защото най-невинните и красиви неща не могат да бъдат докоснати или видяни – те се усещат само в сърцето! Затова е толкова погрешно схващането на съвремието, че любов няма – тя е навсякъде, дори в прекрасно цъфналата роза, която дакасвайки ни с кадифените си листенца, предизвиква искрена усмивка и чувство на топлота и изпълненост, тя живее в нас и се събужда всеки път, когато „отваряме” албума на спомените с най-близките ни хора, тя е сладката наивност на децата, любовта е мостът към истината отвъд разума. Така, както годините никога не предпазат от любовта, но до известна степен любовта предпазва от годините.

Обичта между двама влюбени обаче може да е, както най-прекрасното като емоция усещане, така и най-коварното чувство. Защото любовта боли. Тя е като розата – красива, но бодлива. Затова не бива да се забравя да се изгради основата в нея, а именно – приятелството, защото без него, тя е като къща, построена върху пясък. Не бива и човека до нас да се възприема като даденост – никой не е предмет с годност за употреба, човекът си е човек със своите слабости, променливи решения и позиция, поради това обичта трябва да се доказва постоянно, да дава упора и сигурност, да гали нежно сетивата на влюбените, защото, както огънят не може да гори без да се поддържа, така и чувствата са обречени на такава съдба, когато пламъкът огасне.

Една истинска любов никога не е идеална. Сякаш света е изграден на принципа, че нищо хубаво не се постига лесно. Обичта е изпълнена с препядствия, падения, дори губене на част от чувствата, но когато е силна и истинска, тя надмогва всичко и преодолява всички, за да разцъфне в най-чистия си вид и да прости и непростимото. Защото след като колелото на любовта се е завъртяло няма абсолютни правила, просто да обичаш, значи да страдаш, но да бъдеш обичан, значи да намериш смисъл и в страданието. Именно заради това, както казва Оскар Уайлд - „Да обичаш значи да надминеш самия себе си!”.

Така след всичко казано досега се изгражда едно развитие, посока и дори схема по пътя на любовта, независимо каква е тя – Вяра, че тази обич е възможна, Надежда, че тя ще се съхрани и най-извисената- ЛЮБОВТА – вечното чувство на привързаност, грижа и всеотдайност, музиката на сърцето, танца на душата, желанието да помогнем на другия да бъде себе си!