Начало arrow Литература arrow Есета arrow „Лудите, лудите, те да са живи”

„Лудите, лудите, те да са живи”
Оценка: / 13
СлабОтличен 
Автор Гергана Костадинова   
Докато е жив, човек минава през различни препятствия и бива многократно променен. Върховете и успехите в живота му граничат с паденията и нещастията, но всчка негова крачка – правилна или не - го
гради като човек, като личност. Носейки се по течението, трябва да поеме по пътя, който му се предлага, и да направи своя избор – да мине по лесния и познат път или да върви по неутъпканата пътечка. Какво ще избере той зависи единствено и само от него. Но може да се каже, че причината за една полюсна промяна е възможно да бъде срещата на обикновения човек с новото и непознатото и същевременно – ценното. Хората, претърпели метаморфоза в името на нещо свято, много често са наричани луди и всъщност точно тази лудост ги извисява сред героите на времето им.
Пример за такава промяна е героят на Иван Вазов от „Под игото” чорбаджи Марко. Той е избрал да се „прикачи” от вече утъпкания на „новия” път, избрал е едната крайност, която ще го превърне от роб в свободен човек. А нима има нещо по-ценно и важно за един човек от свободата? Не мисля. Срещата на героя с възрожденските идеи на Бойчо Огнянов го кара да се замисли за ценностите си. Щом семейството, народът и родината са на първо място за него и не са в добро положение, то той трябва да направи всичко възможно, за да въстанови нарушения баланс. Въпреки че в началото чорбаджи Марко е противник на идеята за бунта, сцените на изработването на гюлетата и сватбеното хоро са част от моментите, които разколебават скептицизма му. Вглеждайки се хубаво в заобикалящата го обстановка, примирието му се разклаща малко по малко. Всъщност процесът завършва в дома му, където разбира, че дори и децата му са увлечени в революционната подготовка. Пълното рухване на консерватизма му е начало на нова глава в живота на Марко, която включва борба за освобождение. Ето защо образът му олицетворява прехода на националната психология от състояние на примирение с робството към състояние на революционна дейност – полюсната промяна, за която става на въпрос. Моралният парадокс на времето доказва издигането на полуделите в обществото, защото патриотично зрение има
само слепецът и геройски ум – само лудият. Луд е наречен още и Алексей Мересиев в книгата на Борис Полевой „Повест за истинския човек”. Главният герой живее в Русия по времето на Отечествената война. Време, в което хората живеят в безпокойство, майки, плачейки, пускат единствените си синове на фронта, недоспали и уморени мъже работят непрекъснато в цехове за производство на оръжие, а един от
най-добрите руски летци, тежко ранен след катастрофа със самолета си, се мъчи да оцелее в една зла зима и да не бъде пленен от близкия германски лагер. Образът на Алексей е образ на герой не поради своята изключителност. Като личност той не е украсен от автора с качествата на чудотворец. Човек като всички други – Мересиев живее със самочувствието на руски гражданин, възпитаван в атмосферата на съветския строй. За него най-ценна е родината. Още от малък му е втълпявано в главата – Русия, Русия, само и единствено Русия... В никоя минала епоха на човешката история не е имало такъв порив към героизъм и изключителни дела, както Борис Полевой ни го описва. Мересиев се преборва с мечка, макар че е останал гладен, жаден, самотен и изгубен в гората. Преживява загубата на двата си крака, убийствената болка при ампутацията им и язвеното изтезание за тялото и душата му, когато му отказват разрешение да лети отново. Как ли се е чувствал един летящ борец за справедливост, комуто са отрязали краката? Извисявайки себе си, Алексей изразява добродетелите на всеки славянски човек, защото не „свръхчовеци” са двигатели на историята, а представителите на народа, които са постигнали ясен идеен кръгозор, оформили са високо съзнание за дълг пред обществото, постиганли са хармонията между интимните помисли и устрема на целия народ. Точно тези му качества го правят луд. Луд е, но верен на себе си и родината си. Какво по-геройско от това? 
Едуард Естлин Къмингс някога е написал „Да бъдеш никой, но себе си в свят, който прави всичко възможно ден и нощ да те превърне в някой друг, означава да се биеш в най-трудната битка, в която някое човешко същество може да се бие”. Чорбаджи Марко и Мересиев са се справили. Сега е наш ред, с мен ли си?