Начало arrow Литература arrow Есета arrow "Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?" Есе върху "Отечество любезно, как хубаво си ти!"

"Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?" Есе върху "Отечество любезно, как хубаво си ти!"
Оценка: / 42
СлабОтличен 
Автор Марина Живкова Иванова   

"Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?" е цитат от творбата "Отечество любезно,как хубаво си ти!" от Иван Вазов. Той насочва към един от основните проблеми, възникнали в следосвобожденска България- загърбването на родината като ценност.

Понятието "отечество" идва от руски език. Българският му аналог е "родина". Тя, както всички знаем, е много повече от парчето земя,на което сме израснали. Родината има духовен обем, който често не осъзнаваме, но в трудни моменти се оказва по-значим от материалния. Отечеството е плод на колективната памет. Чрез него човек се самоопределя, причислява се към едно цяло и, за хубаво или за лошо, то бележи целия му житейски път. То служи като морален ориентир, защото обединява понятията "чест", "дълг", "достойнство". С отечеството се свързват чувства като радост, гордост, но понякога- тъга, срам. Каквото и да е отношението ни към него, то винаги ще е с нас, съхранено в семейните ценности, традиции, общото минало и надеждата за по-добро бъдеще. Отношението на Вазов към отечеството е кристално ясно: то предизвиква гордост,радост и благодарност към съдбата, че ни е дарила с него.

"Отечество любезно,как хубаво си ти!" се появява през 1884г. и не остава встрани от общия тон на творбите, написани през същия период(седемте последни оди от "Епопея на забравените"). Вазов изразява разочарованието си от следосвобожденска България, в която великите личности са забравени, а идеалите-изместени от почетното им място. Хората биват заслепени от фалшиви кумири и се отдръпват от истинската си същност. Творбата е изградена на принципа теза-антитеза. Първите три строфи определят отечеството като рай, а последните две са израз на болката на Вазов. Следосвобожденският българин нито познава, нито има потребност от родината си: "ний живейме в тебе,кат същи чужденци"; "но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба".

Сто години по-късно ситуацията не се е променила. Дори се опасявам, че "Народният поет" би се разочаровал още повече,ако ни види днес. Идеалът "България" без съмнение е напуснал сърцата на българите. "Келепирът" идва на власт на всеки четири години, а обществото губи интерес към случващото се и бъдещето на родината. Мисълта на младите хора е отправена предимно на запад. Останалите са доволни че отечеството им дава "почивката и хляба". Както тогава, така и сега името "България" не рядко ни срами.

Защо вместо да изплуваме и полетим, ние потъваме все по-стремглаво? Човекът,подобно на водата, избира най-лесния път. Днешната ситуация е резултат от собственото ни нехайство. В творчеството на Иван Вазов можем да намерим отговори на всички въпроси, касаещи отчуждеността на българина от родината си. Причините са слепотата за стойностното ("Дядо Йоцо гледа"), непознаването на самите себе си ("Отечество любезно,как хубаво си ти!"), и липсата на национален идеал ("Линее нашто поколенье"). Единственият изход от падението е да се вземем в ръце,да направим някои жертви, както са съумяли сънародниците ни от предвечерието на Освобождението и да изпълним дълга си към родината, който вече век поставяме на заден план.

"Отечество любезно,как хубаво си ти!" е насочено към слепотата на българина, съществуваща и до днес. Националното ни самочувствие е толкова ниско, че като "коне с капаци" сме обърнали поглед единствено към напредналите страни, служещи ни за пример. Творбата е създадена, за да покаже не само на нашия пра-прадядо, но и на нас самите, с какво богатство разполагаме. Вазовият укор трябва да даде урок на всеки един. Човек не бива да се отдалечава от корените си, защото това ще го направи единствено скитник без дом и опора.

Днес е важно по-скоро да стесним мирогледа си, защото понякога малките неща остават скрити в голямата картина. Но те са там. Всичко нужно, за да съживим отечеството, чака да бъде преоткрито с един обстоен прочит на завета, който са ни оставили видните български писатели като Иван Вазов.