Начало arrow Литература arrow Есета arrow ИЗЛИШНИТЕ ХОРА

ИЗЛИШНИТЕ ХОРА
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Албена Атанасова   

Тесният път, неасфалтиран от десетилетия, покрит с чакъл и пепел, ни отвежда в поредния социален дом, който се гуши сред самотиите на планината. Тук рядко има движение, обикновено е свързано с доставка на храни с изтекъл вече срок и дрехи втора употреба, за каквито смятаме и обитателите им.

Изградени по времето на тоталитаризма далеч от градовете, за да бъдат скрити недъзите на обществото, тези сгради и днес приютяват стотици хора и ги обричат на мизерия и изолация. До тях не е достигнала така мечтаната “демокрация”, която трябваше да създаде един по-справедлив свят. Е, сигурно й се радват, когато гледат по телевизията репортажите за “великия преход”, който осъществява вече двайсет години нашето общество, и ни завиждат за магистралите, които ще ни осигурят комфортно пътуване до Европа. Но и ние като тях едва ли ще можем да се възползваме от тази придобивка, която по думите на правителството е едно най-големите достижения в съвременния ни живот. Нищо, че старците не само в домовете трябва да оцеляват с филия хляб и кофичка кисело мляко, нищо, че майката не знае как да обясни на детето си, че не може да му купи сладолед и ще трябва да почака, докато построим АЕЦ “Белене” и го изплатим. Е, ако то не може да яде сладолед, то навярно, ако още я има България на картата, неговите внуци ще могат да го вкусят.

Призрачните сенки на излишните са скрити старателно зад високите огради на домовете, но това не може да бъде причина да се правим, че ги няма, или да се сещаме за тях само по празници и при поредната предизборна кампания. Тогава, сякаш за да успокоим гузната си съвест, хукваме с препълнени с ненужни вещи микробуси, усмихваме се насила и се правим, че не забелязваме болката в очи им. Бързаме да се върнем обратно в нашия еснафски свят и да не мислим, че утре може да сме на тяхното място. Страх ни е да погледнем истината, защото е жестока. Жестоко е бездушието, с което сме приели, че сред нас ще има излишни и ненужни хора и с “изненада” коментираме как държавата е допуснала подобно нещо, когато гледаме поредния репортаж наCNN, разказващ за съдбата на тези наши сънародници.

Отминали са дните на лозунгите и афишните девизи. Днес сме възприели друга стратегия за справяне с проблемите. Мажем фон дьо тен върху недостатъците на колективното ни лице. Пируваме по време на криза, поклащайки се в забързания ритъм на някоя евтина чалка в поредния за вечерта клуб, и се опитваме да изглеждаме щастливи. А пепелта от хилядите изпушени цигари трупаме върху посребрелите глави и измъчените физиономии на социалните аутсайдери в стремежа да заличим присъствието им и да скрием собствените си угризения, ако са ни останали такива. Третираме ги като чернова на живота, чийто краен продукт е собствената ни личност. След това първоначалната скица може да бъде смачкана и захварлена без никакви проблеми.

А, може би, те са щастливците, защото затворени там, вътре, не са осмислили голямата лъжа за демократичните промени – всички българи са се превърнали в излишни хора, а държавата ни в един огромен, олющен и разпадащ се социален дом, от чиито прозорци се виждат протегнати към Евросъюза просещи ръце. До какво унижение може да бъде доведена една нация от безхаберието на банда политици, които идваха с обещание за благоденствие, и си отиваха благоденстващи.

Все пак ми се иска да вярвам, че има бъдеще за тази прекрасна земя. Само трябва да повярваме в себе си, а не да чакаме Месията, който да ни спаси от нас самите.