Начало arrow Литература arrow Есета arrow „Адът – това са другите”

„Адът – това са другите”
Оценка: / 22
СлабОтличен 
Автор Елена Немска   

Ад – кратка и лесно запомняща се дума. Кой би си помислил, че две нищо и никакви букви от азбуката, могат да звучат така зловещо и да са неотменна част от множество кошмари? Несъмнено няма човек на този свят, било то вярващ или не, който поне веднъж да не си е задавал въпроса „Що е ад?”. Отговорите са почти толкова, колкото и питащите, но навсякъде преобладава идеята, че адът е място, обитавано от страшни и невиждани досега зверове, които наказват грешниците. Обикновено то е напълно изолирано от земния свят, а единственият път към него е смъртта. Подобно обяснение ни кара да си зададем два въпроса. Първият е дали изобщо адът съществува. Може ли човек от двайсет и първи век да повярва, че след като умре, ще бъде разрязан на две и окован във вериги? Не е изключено преизподнята да е просто плод на нечие въображение, създадена с единствената цел да ни плаши, а от там да ни налага някакви норми на поведение. И второ, нима само мъртвите в ада страдат? Необходимо ли е да те разкъсват цербери, за да изпитваш болка? Едва ли, защото адът е много по-близо до всеки от нас, отколкото можем да си представим.

Не е нужно да търсим ада на небето или в земния център – той е дъстатъчно осезаем и тук, на земята. Човешкият живот например лесно може да се превърне в ад. Нещастията, които ни връхлитат, притежават необикновената сила да помитат всичко по пътя си и да обсебват съзнанието ни. Ние започваме да възприемаме заобикалящото ни пространство по различен начин, а ве желанието си да се защитим, се затваряме в себе си с нашето нещастие, а то разяжда душата ни, както се разпадат телата на грешниците в поемата на Данте. Не усещаме радост, не се чувстваме добре – животът ни е ад. Разбира се, ние не искаме това. Всеки се стреми към щастието и избягва страданието. Бедите ни пък не идват от само себе си. Защото зад нещата, които ни карат да плачем, има някой друг, който се смее на сълзите ни. Защото, когато сме над всичко, някой се опитва да ни свали от там, а щом паднем на земята, ни тъпче. Земният ад също има своите чудовища – това са другите.

Никой не може да пребори враговете си. Едни от тях са очевидни, други умело прикриват истинските си чувства. едно обаче ги свързва – желанието да ни наранят, защото и да не го сторят, то със сигурност се стремят към това. В тази си мисия те използват всевъзможни средства и вършат всичко необходимо, за да ни „поставят на мястото ни”, както често обичат да казват. Преди да усетим горчивите последици от действията им, смятаме такива дела за неосъществими. Не разбираме как ни е сполетяло такова зло – всичко изглежда като наказание, дошло от небето. Чувстваме се така най-вече, когато някой, на когото сме имали доверие, е злоупотребил с него и ни е предал. Дори само мисълта, че сме били изиграни и използвани, може да остави у нас дълбока незарасваща рана точно като в ада.

Както вече беше споменато, положението ни спрямо някого също е причина той да ни навреди. Ние може да сме постигнали много в живота, да сме уважавани и ценени заради собствените си качества и да бъдем напълно задоволени, но точно в този момент някой да разруши всичко и то само с едно изказване по наш адрес. Така от върха се озоваваме на дъното. Порядъкът в света ни е нарушен, настъпва някакъв хаос, присъщ отново само и единствено на ада.

за съжаление, има постъпки и поведения, които остават неразгадаеми. Едно от най-страшните такива в човешките взаимоотношения е липсата на взаимност. Да имаш добри намерения спрямо някого, да се опитваш и да успяваш да му помагаш и накрая, но не на последно място, да искаш да си му приятел, а той да ти отвръща със зло без никакво основание, е жестоко. Няколко такива екземпляра са достатъчни, за да вгорчат живота ти. Да се опитваш да помагаш на човек, който не би желал да ти отвърне със същото, е толкова безсмислено, колкото да пълниш съд без дъно като данаидите м царството на Хадес.

Опитващите се да ни навредят не изчезват, а само се заменят с нови. Те са нашият собствен ад, следващ ни неотлъчно като сянка. Единственото, което сме способни да направим, е да не се поддаваме на този натиск и да се борим, но не за да ги унищожим напълно, а да станем независими от тях и да извоюваме свободата си. Само така ще достигнем рая, защото единствено свободата може да ни направи щастливи.