Начало arrow Литература arrow Есета arrow За рицарството в и извън кавички

За рицарството в и извън кавички
Оценка: / 11
СлабОтличен 
Автор Елена Немска   

Ако ми се наложи да перефразирам една прочута мисъл на Шекспир, бих казала така : „Светът е едно огромно бойно поле, а всички ние сме войници.” . Шепа дървени шахматни фигури, разпръснати небрежно по проядена от дървояди дъска. Нима това не е нашият свят? И ако не е, то как бихме оприличили изначалната и неравна борба на човека със същия този свят, и което е по-лошо – с останалите хора, борба, която, с или без нашето съгласие, водим и ние? Мнозина ще обърнат погледи нагоре, някъде към далечните, сковани от вечен мраз, върхове, по които пъплят катерачи, чиято единствена мисъл и тревога е дали следващата нощ няма да ги застигне бялата смърт. Други ще подирят отговора в изпълнените с романтика и страст, но вече забранени със закон, испански кориди, а трети биха отвърнали, че животът е твърде скучен и еднообразен, за да си правят труда да търсят аналогия с каквото и да било ... Ще оставя за друг път тези асоциации и представи, а теб, читателю, ще занимая с един, колкото преексплоатиран и тривиален, така и все още неразрешен проблем. Въпрос, по чиято повърхност отдавна се плъзгат куп теоретици, философи и „големи разбирачи”, но никога не съумяват да достигнат неговата същина и то не защото не могат, а просто не желаят да погледнат на него от друг ъгъл. Въпрос, чийто отговор би ни посочил верния ход в познатата ни шахматна игра, наречена живот, верният и дори победен ход, достигнат по пътя, начертан от рицарството.

Истина е, че за мнозина тази дума е почти изчерпана откъм съдържание, както за песимиста чашата вода е почти празна. Едно историческо обозначение, рожба на отдавна отминала епоха. Неслучайно, за да разкрия поне частица от другото, абстрактно битуване на термина „рицарство”, аз трябва да подхвана ръкопашен бой с науката история, а както ще стане дума по-нататък – и с някои други съвременни клешета, заблуди и не на последно място – с техните разпространители. Защото в рицарството се съдържа една съкровена, уникална и ободряваща истина, различна от тази, изсечена с кръв, белязана от насилие и увенчана от фалшиви лаври, каквито, уви, често присъжда и самата история. Рицарството може да бъде и е начин на живот тук и сега, а неговите мними и съзнателни последователи са някъде сред нас. Въпросът е дали ще съумеем да ги различим.

Не съм наясно дали ти, читателю, си виждал някога преплетения символ „ин и ян”, считан от азиатците за безпогрешна интерпретация на единството между добро и зло. Може би някога в отдавна отминалото ти детство, седнал до приятно бумтящата камина или, в случай че липсва такава, до радиатора на парното, ти си слушал наставленията на своите баба или дядо, които накрая философски са обобщавали : „Нищо в света не е напълно добро или напълно лошо.”. Даже и да не е така, убедена съм, няма да отречеш факта, че същото касае и рицарството, което, от една страна, е просто етикет, поставен в кавички, а от друга – вътрешен порив, често незабележим, но въпреки това достатъчно осезаем.

Започнах с един, преосмислен от мен, цитат на Шекспир, който в оригинал гласи : „Целият свят е една огромна сцена, а всички ние сме актьори.”. В този ред на мисли няма как да не стане дума и за някои роли, една от които е и „рицарството”, задължително поставено в кавички. Докато в Средновековието например, подобно занимание е било равносилно на смъртна присъда за най-малкия син в семейството, лишен от каквото и да било наследство, днес това „поприще” сякаш е привилегия и средство за евтин PR единствено и само на богатите. Получили званието „рицар” по неведоми за профанния ми мозък пътища, тези хора парадират с него и се числят към една въображаема каста, освен ако тази титла не обозначава нещо коренно различно, заключено за елементарния ми поглед зад няколко стоманени врати. Разчитайки на характерната за масовия човек черта да се удивлява на всичко, а чак след това да мисли, те шестват триумфално по мътночервен килим, гордо развели знамето на помпозността и безумието. Тук не става дума за личностни качества, заслуги, камо ли идеали, защото на преден план излиза повърхностното, а не дълбочинното и съкровеното. По същия начин базброй самозвани авторитети се надпреварват да провъзгласяват този и онзи за велик, без дори да са си направили труда да проверят значението на това определение в речника, ако въобще знаят как се ползва речник. Как мислиш ти, читателю? Дали такива мисли не са се въртяли и в главата на един небезизвестен испански писател, когато е потопил върха на перото в мастилото и е написал : „В едно село на Ла Манча, за чието име не искам да си спомня, живееше недавна един идалго ...”? Всеки ден аз срещам, виждам, чувам (съзнателно или насила) за хора, които сякаш сами просят своето изобличение, след което, разбира се, биха си отмъстили за това, но с чужди ръце, а никога със своите собствени. „Рицари” с блестящи шлемове, които в действителност не заслужават даже и един спукан бръснарски леген, а тяхното наметало е изплетено от нишки лицемерие, безцеремонност и бездушие.

В духа на средновековните романси съм длъжна да отбележа, драги ми слушателю, че и срещу тези, да ги наречем, „тъмни герои” се изправя нещо светло, пулсиращо на фона на всеобщия застой. Онова малко камъче, наричащо се истина, което лесно разбива на множество парченца и кристали сол лъскавата витрина на привидността. С гордост и радост мога да заявя, че зад мрачните крепостни стени на нашето съвремие все още бродят истински рицари. Това са онези неизвестни персони, които ти може би често срещаш по улицата, пътуваш с тях в автобуса, чакаш редом с тях на опашка, но никога не поздравяваш, защото не си чувал за тях. Не всеки случаен минувач, читателю, а онези, които всеки божи ден водят битки, чийто житейски път е изпълнен с всевъзможни изпитания, понесени стоически, а всяка свободна минута – извоювана от времето и изживяна пълноценно. Може би това е някой, който надига своя глас срещу статуквото в името на истината. Сигурно е някой нещастник, потънал в дълбока мизерия, но прекалено достоен, за да открадне или да проси милостиня. Някой гений, който не се изтъква със способностите си, а мисли само как да ги използва в служба на света. Самотник, изхвърлен зад борда, защото на всички е казал истината в очите. Герой, който умира, за да живеят другите. Един рицар, който побеждава в турнира, но няма нужда от наградата.

Така съвсем грубо щриховах фигурата на рицаря такъв, какъвто трябва да бъде. Надявам се, че и ти един ден ще срещнеш такъв, а ако си мислиш, че подобно описание е твърде постно и вяло, то тогава няма да го видиш, а ще усетиш неговото присъствие. Надали ще чуеш размахващия се на вятъра плащ или дрънченето на прибран в лъскава ножница меч, защото на този свят няма значение колко лъскава е бронята ти, а колко удара може да понесе.

По какъв начин ще понасяш и посрещаш ударите обаче, ще решиш ти. Тръгнеш ли по правия и равен, но презрян от честта, път на лицемерието и самозалъгването, ти ще свършиш с окаляни доспехи, запътил се към дъното. Избереш ли тясната, стръмна пътечка, водеща към върха, ти можеш да загинеш по средата на похода си, но тогава твоята броня никога няма да бъде опетнена. Тогава, приятелю, ти ще станеш рицар.