Начало arrow Литература arrow Есета arrow Личност-народ-история в “Епопея на забравените”

Личност-народ-история в “Епопея на забравените”
Оценка: / 20
СлабОтличен 
Автор Линда Вениаминова Пеева   

Най-реалистично българската предосвобожденска действителност е представена в цикълът от 12 одически поеми “Епопея на забравените” на Иван Вазов. “Епопеята” изпълнява напълно успешно своята задача – да възпее великите българи, част от народа си, и да покаже моралнато превъзходство и физическа победа на един борбен народ, състоящ се от борбени и достойни личности: борбени в делата и достойни в словата си. А за тези личности смъртта в “бой за свобода” и защитата на честта са най-висшето благо.

Личността, народът и историята са тясно свързани в кръговрата на живота. Отделната личност гради народа, народът създава своята история, а историята играе ролята на коректив за личността. А накрая личността и народът сами изграждат историята си.

Но какво ще рече “личност”? Философската дисциплина Етика ще ни обясни понятието като “носител на качества, морал и разум”. Точно такова определение ни е необходимо, за да дадем за пример първата епична поема “Левски”. Защото носителят на всички тези качества се отличава от останалите, които разсъждават просто, но и несигурно. За разлика от тях обаче личността е тази, която може да предложи нещо много повече. Тя е идеал, който трябва да бъде достигнат. И както ни показва одата “Левски”, понякога е необходима само една личност, която да обедини нацията, живееща на дадена територия, за да съгради от тях едно цяло, което да се нарича народ.

Народът също би могъл да бъде носител на качества. И макар чужденците да определят чуждия за тях народ като гостоприемен и благ или мързелив и прост, не такива определения биха били необходими на българския народ преди Освобождението. Защото изтерзан от мъки, глад и всякакъв вид страдания, той се е нуждаел не от комплименти, които не биха били в състояние да го разбудят от робския сън; нито пък от обиди, които не биха могли да го наскърбят повече. А от силни и насърчителни думици, които да бъдат изречени на достъпен за тях език, и които да съдържат в себе си ясното послание: Свобода или смърт юнашка! А такива насърчителни слова са изричали най-вече “безстрашливият” и “готов 100 пъти да умре на кръста Христов” Левски и “тоз мъж... със поглед умислен, в бъдещето впит” – Паисий, които да научат изстрадалия народ, че:

България цяла нази сега гледа,

Тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

Ако би бегали: да мрем по-добре!

А историята – онази древна, безмълвна и справедлива съдница на толкова човешки съдби – дори и тя не би могла да пробуди “заспалия” народ. Щеше ли да знае всеки българин историята си, ако онзи “тъмен монах, непознат и бледен” не я беше описал и не беше обвинил народа за национална гордост с думите: “О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?” щеше ли “от днеска нататък българския род история да има и да става народ”?

Отговорите на тези въпроси можем да открием е “Епопея на забравените”, защото само там величието на българския народ е представено такова, каквото е. Само там можем да видим духовното израстване на един силен народ. Защото народът достига висотите на своя идеал, вслушва се в словата на своя прародител и ражда герой от народа.