Ако бях орел
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Лия Сергеева Треновска   

Времето губи своите очертания, когато спираме да се блъскаме в случайните странници от бързане и изхвърлим тежките си часовници. Живеем и дишаме, защото искаме да усетим как всяко наше движение оставя следа в личната ни микровселена, как стъпките ни отекват по малките улички в неделя сутрин, когато градът все още спи и се готви за последните мигове спокойствие. Преди понеделника, когато времето пак препуска през града и влудява неговите отчаяни жители, без да забелязва детайлните разлики, правещи ни всъщност индивидуалисти. Така е в нашия град, във всеки град, без значение името и географските координати.

1891г., в центъра на София се появява красив мост. Да, Орлов мост. Бронзовите статуи на орли зорко наблюдавали минувачите, чиито сенки сякаш и до днес бързат на това знаменито място. Прекосявам моста и се оглеждам, орлите оживяват, виждайки безкрайното ми лутане и несигурност, кацат на метър до мен и ме зяпват директно в очите. Не са срамежливи, говорят ми с поглед на най-свободния и приказен език - орелският. Понасят ме с крилете си нагоре към звездите, към небесния безкрай, летя над столицата, над това място, в което хиляди пъти съм намирала и изгубвала душата си и някой друг лев. По пейките, в кафенетата, по тротоарите.

Показват ми началото, връщат ме век и малко назад, когато за пръв път са били застопорени на колоните на моста. Наказани да летят само в съзнанието, не и наистина. Виждам жена, стояща на ъгъла. Гледа си часовника с верижка, грижливо го прибира в чантата си. Гризе си ноктите, разрошва коса. Страх я е, озърта се за доносници, за неверни очи. Но някъде вътрешно знае, че няма нужда от вълнения, орлите са нейните тайни покровители. В този миг отдалеч се появява силуетът на мъж, замислен, сериозен, респектиращ. Срещат се, докосват се. Стоят няколко безконечни мига в обятията си, заключени във високите сигурни кули на любовта. Уви, невъзможната любов. Той я притиска с ледените си ръце, студено е. Навън и в сърцата им. Понякога просто нямаме избор, тръгваме си и се надяваме следващия път да имаме. Не знаем ще можем ли да понесем обстоятелствата да играят на комар с нашето бъдеще като залог. Отлитаме, а орлите остават, приковани към моста – мястото на последната ни среща. Слаби сме и орлите го знаят. Затова винаги слушат чуждите разговори, влизат в главите ни, опознават непредсказуемото в нас и ни пазят. От грешките – нашите и на грабливите птици в живота ни.

Връщам се от пътуването – нова и същата, повече чужда и себе си. Орлите искат нещо в замяна, не зная какво. Тогава разбирам, вземам часовника си и го хвърлям, запращам го надолу в канала. Тиктака си времето, а за мен всичко се слива, пак съм в илюзията на нечий магьосник с дълга тъмнолилава мантия...

Ако бях птица, щях да съм орел. Да летя до висоти, за които човешкият полет може само да бленува, да спирам времето, когато си поискам. Глупости! Тогава нямаше да знам какво е време, нямаше да имам спирачки.

Ако бях статуя, щях да съм бронзов орел на Орлов мост. Да се смея, смехът да кънти в кухината на изваяното ми птиче тяло, да отбелязвам в архивите на моста личните истории на всяка сълза, на всеки ритник и въздишка, които се случват пред мен денонощно. Да посрещам новия ден, да се подигравам на бързащите празноглавци с часовници.

Спрете. Вижте орлите. Там, нависоко, в простора над града. И на моста, простете. Там съм и аз, намерете ме.

Полъх на вятър, ливади, плата. Орлите политат. Времето спря...