Начало arrow Литература arrow Есета arrow Бай Ганьо и тя – огледало, в което всяка родна двойка трябва да се огледа

Бай Ганьо и тя – огледало, в което всяка родна двойка трябва да се огледа
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Лия Сергеева Треновска   

Бай Ганьо страда от толкова недостатъци, предразсъдъци и комплекси, че майка му е умряла от бърза и не особено болезнена смърт поради необходимостта да премине в по-приятно пространствено измерение. Бай Ганьо се е оженил на стари години. Цял живот е търсил жена, достатъчно сляпа, безотговорна и мазохистична , за да слее гените си с неговите.

В нашата елегия обаче ти си Бай Ганьо, а аз съм ослепялата жена…


Ти и аз сме Бай Ганьо по душа. Кръвта ни е такава, генетично е заложено да сме непоправими и прости, гениални в сложната черупка на небивалото си поведение. Блаканци сме, да обобщим.

Аз съм единствената, която безотговорно се впусна в смехотворно плоския ни романс – с призвук на зурни, влакове и остатъчен вкус на чесън. Мирише на мъжка пот и безразличие, женска коравосърдечност и лукавие, но умело отричаме, било любов от първо докосване, било приказно и фикционално. Така обясняваме. За жалост само в нашия фикционално-изкуствен свят-космос.

Ти си безсрамен безсрамец, маскара, магаре и сюртук, не знаеш свян и задръжки, публичното и личното се преплитат в твоето дебелоочие. Дебелоглавие и бездалачност. Бла-бла-бла. Дълбочинната ти натрапчивост краде от чезнещото ми приличие. Уви, пропадаме.

Прегръщаш, удряш ме, целувам те, изпиваме се двамата, защото гроздовата отдавна се е свършила и изтекла в мазното ти гърло без дори да изостри след себе си сетивата ти, които сам си притъпил до неузнаваемост. Гледаш ме и аз съм няма, и ти си ням по принцип и съгласно всички правилници, мили мой Ганьо, думите не могат подобаващо да обслужат елементарната ни духовна същност. Бягат, скриват се, и по-добре, че иначе бихме се намирали в грубо диалектна версия на нискобюджетен пилотен епизод на вечния сериал на дните ни. Безпредметните ни дни и вечери, следобеди, протяжни празници и отрицателно работно време. Мързеливи сме, но и лишени от способността да осъзнаваме фактите, за чието разбиране е необходимо поне щипка съдържание в тез големи, но явно пукнати мозъчни кутии. Ние с теб сме антитезата на здравия разум откакто се познаваме, че и преди да се родим.

Ти и аз сме Бай Ганьо по душа без помен за великия Алеко. Счупихме огледалата на съвестта, живеем в подлеза до Централна гара и се храним с плъхове, врабчета, случайни котки със светещи очи. Безсъдържателността на нашето съжителство ни топли зимата. Отминават ни хората, настъпват прогнилите ти галоши и моя виненочервен комбинизон. Привикнали сме към чуждото невежество, от високите кули на заблудената ни любов и омая не се виждат съседски прозорци, а само смачкани кашони от снаксове, фасове за заклети тютюнолюбители - твърди самоубийци, тук-таме изгубени размисли и бикини.

Късно е, Ганьо, тъмно е. Счупихме уличните фенери, за да си сварим супа от просташко поведение, мутробарок и глупотевини. Забравихме да се огледаме на дъното, но всъщност не ни трябва да се търсим и намираме, знаем се, така си пасваме дваминката отлично – съсухрени и млади, сбръчкани и безупречни, всеки ден слушаме заминаващите влакове. Не се качваме, не тръгваме, всичко е мафия, всичко си е същото – безпространствено и страстно-скучно, където и да сме. Където и да сме, мразим да се къпем, обичаме естествени ухания.

Не търсете в нас познати образи. Не че липсват, просто трудно ще се разпознаете. Слепият не ще прогледне, колкото и светлина да има в хоризонта. Невежият не ще се просвети, колкото и нагло да се взира в буквите. И в огледалото. Колкото и хиляди да са огледалата в стаята...

Ти и аз сме Бай Ганьо по душа, мили мой. Вичко е изгубено.