Начало arrow Литература arrow Есета arrow ЛЮБОВТА – СВЕТЪЛ БЛЯН ИЛИ САЖДИ НА СМЪРТТА

ЛЮБОВТА – СВЕТЪЛ БЛЯН ИЛИ САЖДИ НА СМЪРТТА
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Гено Младенов Николов   

Любовта е най-възвишеното човешко чувство. И като такова ние му се отдаваме или го предаваме. Любовта превръща живота ни в светъл блян, но понякога и в сажди на смъртта. Защото, което човек не може да постигне в живота, го постига в смъртта. Пред неизбежното разочарование от любовта човек предпочита обезсмъртяването. Разглеждайки любовта като светъл блян или сажди на смъртта, неимуверно в съзнанието ни изплува образът на великия български поет Яворов. Защото в живот и творчество той обезсмъртява любовта. Обезсмъртява я и като светъл блян, и като сажди на смъртта. В мрака на своята слепота поетът вижда неизмеримото величие на любовта, по-силна от живота и смъртта, оная любов, която според Данте “движи слънцето и другите звездиы любов, пред която всичко останало губи своята цена.

Любовта у Яворовия стих е вездесъща стихия на пола, на кръвта. Поетът е безсилен да се освободи от властта `и над него – хищник и демон едновременно. Не е ли така и със самите нас!? Любовта е демонична, стихийна, стихиен пламък, тя е замайващо откровение, също е и първичен устрем към гибелните бездни на страданието.

А как би се променило всичко това, ако приемем любовта само като суетност? Яворов и Лора са живели през цялото време под погледа на публиката като на сцена и е трябвало да играят, да представят силни чувства, каквито вероятно не са имали, и най-после да извършат оня трагичен жест, който са мислели, че им приляга като на изключителни същества. нО това не е любовта. Любовта е тази, която те изгаря – и като светъл блян, и като сажди на смъртта. Любовта е многостранна и точна такава я е видял Яворов и пресъздал в своята поезия.

Любовта като чиста, духовна, почти нереална, платонична е дадена в “Благовещение”. То е написано в деня, в който за пръв път среща Мина. Любимата се явява като блага вест, а любовта е видяна като предразсветен сън. Не е ли така с всеки от нас, зърнал за пръв път очарованието на своята любов? В “Пръстен с опал” любовта е заря, невинност. Точно така я чувства всеки, който все още не се е опарил от нейните сажди. Тази любов събужда вярата на човек в доброто. Прави ни добри и щастливи. В “Не бой се и ела”, “Обичам те” Яворов пресъздава платоничната любов, любимата е дете с чист духовен мир и с нежна младост. Такава любов оприличавам със светъл блян. Бих се оставила да ме води през целия ми земен път. И още по-силно бих се отдала на любов като в “Ще бъдеш в бяло” – светът не изглежда така мрачен и отвратителен, щом тя съществува. Нирваната откривам във “Вълшебница” – любовта е химн на душата, жадуваща обич, нежност, ласка. И изцяло се потапям в шедьовъра на Яворов “Две хубави очи”. Тук не само аз, дори и словото е в плен на чувството, то е готово да назове онова, за което обикновено хората нямат думи. и сред светлия блян на любовта долавям загатнати саждите на смъртта.защото влюбеният спори със собствената си вяра за това дали ще бъде запазена любовта, или действителността ще ограби нейната невинност. А животът е безмислен без най-светлото си чувство. Само любовта ме осмисля като личност и тя разгаря живота в мен. Така и в този смесъл любовната чувство при Яворов е дълбоко драматично – то е страдание и вяра.

В стихотворението “На Лора” любовта е видяна като единение на дух и плът. Усещам как светлият блян, който е израз на духовното, се покварява от плътта, която е израз на демоничното. И саждите на смъртта ще зацапат светлия ми блян. Защото плътта е смъртна, а душата е вечна. Това е една чисто земна любов, пълна с магнетизъм. И в “Среща” Яворов разкрива сложното чувство любов, сложната психология на любовта, между доброто и злото. Знаем, че вечната борба в живота е именно между доброто и злото. Затова раздираме душите си с любов – и като светъл блян, и като сажди на смъртта. Яворов също отгатва мига, щастието е видяно като миг, който страшно бързо отлита. Радостта ни се дарява и отнема и това поражда болка.

Яворов посвещава на любовта и много стихове, в които броди вампиръ на сладострастието, в които се изричат проклятия над жената и демонично-плътското начало в нея. Те не са плод само на абстрактно отношение към любовта, към проблемите на пола, но и отзвук на реалните му изживявания. Не е ли така и със самите нас? Разочарованието от любовта за човек е равно на неговата смърт. И не ли именно светлият ни блян да ни погубва със саждите на смъртта?!