Начало arrow Литература arrow Есета arrow Всеки държи щастието в собствените си ръце (есе)

Всеки държи щастието в собствените си ръце (есе)
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Натали Василева   

Седнах да пиша това есе с мисълта, че то ще бъде по-истинно и по-различно от останалите, ала дълбоко в себе си знаех и винаги съм знаела, че зад елементарните малки букви се крие една простичка невзрачна истина, която винаги ще свързва обикновеното с необикновеното, към което толкова отчаяно се стремя. Тази въпросна истина обаче е прекалено относителна и аз като един съвсем нормален жител на планетата не бих могла да й поставя каквито и да е граници, тъй като ще я отдалеча прекалено много от титлата й и най-вероятно ще я превърна в лъжа. За жалост това са две крайности, с които никой не би искал да си има работа и именно затова всички ние, хората, дружно стоим по средата като сами за себе си определяме кое да считаме за правилно и кое за грешно. Въпросът сега е, какво има в средата?

Ние, човешките същества носим в себе си разума, сръчността и интелекта, ала въпреки това все още сме неспособни да посочим какво точно се разполага между две противоположности. Не е изключено това пространство да е заето единствено от ослепително бяла празнота, с каквато бе облят и този лист преди да го изпиша, ала едва ли всичките наши усещания и емоции произлизат просто от една черна, в случая бяла, дупка. Наглед е отчайващо, дори невъзможно половината ни съзнание да се е събрало в малката пукнатина между истината и лъжата. Звучи неистинно или с други думи нелогично, макар че кои сме ние да посочваме вярното и грешното и да отсяваме логичното от невъзможното?! И нима подобни неща съществуват или са поредните наши хрумвания, които единствено биха успокоили умовете ни и улеснили положението ни в живота?!

В света, в който живеем думата граница си е чиста формалност. Нито можем да сложим граница на времето, нито на пространството, нито на въображението, нито на безкрайните възможности, нито на щастието. Като се замисля, може би точно то стои в средата, направлявайки мислите и решенията ни. Щастието наглед е съвсем миловидно и най-навярно никой не би го разгледал като виновник за изборите, които правим. Все пак човек малко или много, рано или късно се подчинява на неговите заповеди. Друг вече е въпросът дали ние държим него в собствените си ръце или то държи нас в своите? Като най-властващи същества на този свят, ние съвсем естествено сме свикнали да приемаме, че всичко зависи от нас и решенията ни. Свикнали сме да казваме, че животът е такъв, какъвто сами сме си го построили през годините.

Ала това, което не осъзнаваме е че живеем в необятен свят, в който истината и лъжата са толкова относителни, че ние, хората, сме се вместили помежду им и съвсем инстинктивно посочваме кое е вярно, кое е грешно и кое логично. Прозрението обаче идва тогава, когато сами разберем, че се намираме по средата на две противоположности и целия свят е една наша представа, една илюзия, която единствено сме надграждали през годините. Може би ни е страх да помислим в мащаб, защото тогава, точно тогава ще погледнем истинската действителност отвъд ограничените си съзнания и ще се запитаме дали наистина ние сме тези, които правим изборите, дали ние пишем съдбата си, дали всеки от нас държи щастието в своите ръце или през цялото това неосъзнато време на самозаблуда то е държало нас в своите и просто се е присмивало на горделивата ни природа. Струва си да се замислиш, нали?!