Кафе (есе)
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Натали Василева   

 

Никога не бе късно за една бърза чаша кафе. Никога…дори в 12 и 35 през нощта. Ала имаше ли изобщо някакъв смисъл да прекъсвам съня си заради среднощната прищявка на празния ми стомах?! Очевидно да, щом минута по-късно се намирах в кухнята и загрявах водата. Тогава ми хрумна. Наистина ли изпитвах неутолима нужда към горчивината в напитката или просто търсех стимул да разчупя оковите на леглото и да прекарам малко време със себе си?! Погледът ми бе замрежен от мъглявина, която и светлината от лампата не можа да разкъса. Това обаче не попречи да забележа шкафчето в тъмния ъгъл. Направих неубедителна крачка и разкъсвайки дрехите на спотаилата се тъма застанах по-близо. В този миг бях сигурна само за три неща: какво имаше в него, каква болка предстоеше да изпитам, колко ускорено започна да бие сърцето ми. Но най-вече осъзнавах, че със сигурност  трябваше да угодя на непреклонния си нрав. Бях способна да направя всичко, ако то касаеше пряко моето благополучие. Всичко освен да се боря със себе си. Няколко секунди по-късно вече държах снимка-една от малкото, които имах с баща си. На нея той ме държеше в ръце. Аз бях усмихната. Странно-той не. Замислих се. Дори преди развода с майка ми винаги бе там, а сякаш го нямаше. Дали изобщо му пукаше за мен?! Чух шум. Монологът ми бързо повлече съдбовните размисли и се измъкна светкавично през прозореца. Обърнах се, за да видя какво става. Кафето бе завряло и настоятелно назоваваше името ми…

Събудих се в 5 и 59 сутринта-една минута преди алармата да зазвъни и да събуди мен заедно с онова гадно чувство на рутина. Днес бе голям ден. Предстоеше дълго пътуване, а самолетът щеше да излети не по-късно от 9 часа. Багажът бе отдавна готов и ясно отразяваше организираната ми подготовка. Имах списък за почти всичко. От автобусното разписание до съдържанието на куфарите ми и според графика сега бе време за едно горещо кафе. Зачудих се? Дали именно то щеше да разведри утрото или да постави началото на един носталгичен следобед?! Какво изобщо правех?! Утолявах непрестанната нужда или просто играех с чувствата си? И ако играех дали бе заради скуката или просто защото бях прекалено мекушава, за да си играя с чувствата на другите?! Единствено то щеше да ми каже-кафето. Отпих тихо и зачаках. Не се получи както очаквах. Напитката този път не дойде с цялата си горчивина, а аз вече знаех нещо-все пак следобедът нямаше да е толкова лош.

Изкъпах се, свърших някои неща, потънах в мисли, изплувах и докато се осъзная вече бе време за тръгване. В момента ми се щеше най-силно от всичко да не закъснявах, а просто часовникът ми да бе напред с половин час. За жалост той си работеше отлично и колкото и отчаяно да опитвах не успях  да заблудя нито света, нито себе си. Излязох шеметно от вкъщи и няколко секунди по-късно се намирах пред асансьора, натискайки нервно копчето. Докато стоях усетих  присъствието на нищожна капчица върху лявата си буза и това далеч не бе косата ми, плачеща за сресване. Чух познат звук. Вдигнах куфарите и влязох в кабината. Пътувайки надолу протегнах ръка, за да избърша лицето си. Виновникът за невинното безпокойство бе една малка капка кафе.

Бе един час по-късно. Вече бях в самолета и очаквах отлитането, пиейки обичайната горчива напитка. Мислех си-подцених ли се или часовникът ми наистина избързваше?! Исках ли да замина или просто се нуждаех от това?! А щях ли да се върна?! А къде всъщност отивах?! Абсурдно, но не знаех. Погледнах билета. Пишеше Италия. Бях доволна от избора си или поне така исках да вярвам. Един едър господин, минаващ покрай мен бутна кафето ми. Не каза дори извинявай. Панталонът ми се изцапа. Жалко-бе нов. Бях готова да изстрелям нагло възмущението си, но забелязах, че екранът на телефона ми светеше. Някой звънеше. Този път се надцених. Вдигнах без да погледна кой е. Мислех си, че знам. Осъзнах грешката си едва, когато чух мъжки тембър вместо очаквания женски глас. Пожела ми приятно пътуване и затвори. Очите ми бързо се стрелнаха към екрана. Гледаха, но още не искаха да видят. Може би се страхуваха-от копнежа си, от разочарованието. Ала ето че най-после видяха. Устните ми се извиха в едва забележима усмивка. Бях щастлива. Бе звъннал баща ми. Все пак му пукаше…