Начало arrow Литература arrow Есета arrow Криза за мечти (есе)

Криза за мечти (есе)
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Натали Василева   

 

Ах, мила Българио, как само обичам да скачам в ловките по ненаправените ти пътища, да търся в шарените ти махали европейското. Да се тупам гордо по гърдите заради величието на миналото ти, да обяснявам къде разполагаш териториите си пред непросветените чужденци, да се питам какво е това мечта и има ли тя почва у теб?

Всички ние мечтаем-за един по-хубав свят, където нашата страна ще е просто България, а не държавата под Румъния, за народ, неподвластен на парите и насилието, за живот, в който чужбина няма да е път към спасението. Мечтаем за време, когато ще спрем да лежим на отминалата слава в книгите, ще надигнем отпуснатите си тела и ще започнем да пишем нова история. Но тук по-добре да спрем и да бъдем реалисти. Какво ни остава, ако погледнем отвъд чалгата, неориентираното общество и измамата? Нищо, именно. И сега? Нима първите страници от нашата „автобиографията” ще са празни или и бъдещите поколения ще учат за хановете и царете ни?

А знае ли изобщо нашия български дух, що е то мечта или единствено простира идеалите си в рамките на телевизора? Е, поне едно нещо знаем със сигурност. Ние, великите българи, сме вече европейци. И макар и да сме още начинаещи в областта на културата и технологиите, напредваме бавно, но славно. Било то с някоя магистрала, поизпотила ни десет години, било то с голям билборд-нашият единствен прозорец към заобикалящия свят. Разбира се, и сега има с какво още да образоваме байганьовските си умове. Все пак докато ние продължаваме да водим епически битки за последната бутилка олио в супермаркета и докато чоплим семки пред турските сериали, някъде там на хиляди километри от границите на държавицата ни, учени може би разработват лек срещу старостта. Но за това ще чуем само по новините и ще пипнем единствено на картинка в учебниците, ако ги отворим някога.

Жалко обаче за децата, които цял живот ще тънат сред прахоляка като книга, чиито страници никой не си прави труда да разгърне. Криза за пари, криза за мечти. Това е всичко, което получаваме. Един горчив отговор в замяна на нашите нереални мечти. Една „чудесна” мотивация и загубена инвестиция. Толкова много талант, замрял и разпръснат сред границите на държавата ни. Рисунки, останали си там по тетрадките, стихове застинали на хвърчащите листи. Жалко, наистина жалко. Но нека да продължаваме да се възхищаваме на Азис, нека да гледаме с удивление новия клип на Андреа, нека да чакаме да станем европейци.

Преди достойни за уважение хора са оставяли стъпките си по мръсните пътеки на страната, а сега мръсен народ върви по достойната за уважение България. Вече толкова време сме се водили по славата на великите си предшественици, че сме заличили стъпките им…

,„Аз съм българче, обичам, наште планини зелени, европеец все да се наричам, първа радост е за мене”!