Начало arrow Литература arrow Есета arrow Един неразделен клас (есе)

Един неразделен клас (есе)
Оценка: / 10
СлабОтличен 
Автор Натали Василева   

 

„Един неразделен клас”-това шептяха малиненочервените ни устни, а стената просто попиваше чутото. „Един неразделен клас”-това издаваха лицата ни дори, когато мълчахме и се споглеждахме многозначително. „Един неразделен клас”-това си пожелахме, това бяхме, с това се разделихме, с това забравихме кои сме, а нашата приказка се превърна просто в „имало едно време”. И да, имаше. Сега е единствено спомен от огледалото, което сами разбихме. Спомен за невинните усмивки, за отнесените ни мисли, за детския ни нрав. Спомен за несбъднатите мечти, обелените колене, срамежливите погледи. И най-вече, спомен за това, че и ние някога сме вярвали в чудеса и ние някога сме били истински…

Здравей стари приятелю! Радвам се да те видя или пък не толкова. Мина доста време откакто бяхме в един клас и ти давах да преписваш, когато уж не ти беше останало време за домашното. Има нещо ново в теб. Да, пораснал си, но не е това. Вероятно е неадекватния ти пиянски поглед, с който ме съзерцаваш така дружелюбно или пък цигарения ти дъх, давещ с мириса си ухания ми парфюм.

Какво ще кажеш да отидем на кафе. Не, по-добре на бар. Ти ще ме черпиш мартини и докато гледаш замаяно проблясващите светлини на тавана, аз ще пресуша чашата. Но не се безпокой. Ще ти напиша „фейсбука” си на листче и ще го сложа точно на дъното, до маслинката. А ти не ми звъни. Направо ме добави при приятелите си във „фейса”, тагни ме на няколко снимки и бъди така любезен да ми кажеш как стигнахме дотук да се отбягваме дори виртуално. Прекалено различни ли бяхме или прекалено различни искахме да бъдем? Или чакаш да ти кажа извинявай?! Извинявай, че не намирам цигарите за нещо готино, а за заблуда, с която си мислим, че решаваме проблемите си?! Извинявай, че прескачам дупките, през които ме водиш?! Извинявай, че не се лаская от подсвиркването по улицата?! Извинявай, че се опитах да намерим общ път, по който заедно да вървим?!  Или може би извинявай за това, че толкова време ти бях съученик ?!

Струните на нашата китара са вече прекалено опънати и не се чува приятна мелодия, а само онзи дразнещ звук, наподобяващ драскане по черната дъска. Онзи звук, който ни караше да запушваме ушите си с ръце като бяхме малки. Но ти май и сега ги запушваш. Не дойде, щом те помолих, а твоя глас, който непрекъснато увърташе думите по телефона бе единствено предшественик на изменническите ти мисли. Въпреки всичко аз чаках-да изтриеш скъпия фон дьо тен от лицето си, да пожелаеш мен за приятел. Да чакаш с нетърпение срещата на класа, а не сезонните разпродажби, да подредиш живота си, така както сутрин подреждаш марковите си дрехи. И дори да не бях част от скромния ти гардероб щях поне да се радвам, че си уникален с това, което си, а не с това, което другите искат да бъдеш.

„Един неразделен клас”-с тези думи обединихме съдбите си, замъглихме детския си мироглед и времето, когато още вярвахме в приказки. „Един неразделен клас”-това бяхме за красив миг, който небрежно подминахме, който остана да лежи сам и сега за нас е просто прашния албум на тавана. „Един неразделен клас”-това е истината, която не смеем да погледнем, която вече е парче от нашето разбито огледало. Истината, която забравихме или не искаме да си припомним, която е прекалено далеч от нас и сегашните ни разбирания, която в момента най-навярно стои до мръсния кашон на тавана и чака. Да, това е тя, истината, а ние не мислим за нея, но не защото сме прекалено безгрижни и неморални, а защото ни е страх, защото ни боли, защото ни е срам, че унищожихме една красива приказка…