Начало arrow Литература arrow Есета arrow Зовът на старинното предание

Зовът на старинното предание
Оценка: / 2
СлабОтличен 
Автор Мирослава Георгиева Няголова   

 

Зовът на едно предание ни понесе към сърцето на Родопа, където в горното поречие на Арда е село Могилица. Там, като оживяла приказка от минали светове, отново блести на слънцето плочестият покрив на реставрирания къснофеодален замък. И преди да пристъпим прага му, спираме да починем в прохладата на родопските гори. Вятърът тихо шушне в листата на дърветата и сред шепота, долавям думите на отдавна вече забравената легенда в прослава на българските майстори. Майстори, черпили  изящество, красота и багри, с пълни шепи от неземната хубост на Родопите...

...Всемогъщ, жесток и алчен бил Агуш. Неизброими били овцете от стадата му и жълтиците в неговите кемери. Неизброими били и мъките, които доверените му хора причинявали на беднотията. Самият той смятал, че е унизително за сана и богатството му да разговаря с гяурите. За него те били създавани от аллаха само да изпитва по тях острието на ятагана си.

Но когато поискал да вдигне в сърцето на Родопите, на „своя земя” свой конак, какъвто никъде по света не се е видял дотогава, обърнал се към българските майстори. Нямало по-надарени от техните ръце, дух и градивно въображение. И пак сам не говорил с българите. Доверените му люде предали заръката на всесилния Агуш ага: „Всичко в конака да пее по-звучно от славеите по неизбродните ми гори. А по красота да няма друг такъв замък ни в Стамбул, ни в Едирне!”...

          Дълго градили градежа изкусните родопски дюлгери. Порта до порта, стряха до стряха, комин до комин навързвали те многото сгради на замъка. Но тъй ги градели, че да не тежат ни на земята, ни на въздуха и слънцето. Да принадлежат не на Агуш ага, а да радват окото на всеки, който мине край тях, който зърне неповторимата им хубост. Да бъдат надежда и упование на поробените и онеправданите – да подхранват вярата им във възкресението на българската свобода. Да се знае, че както планинските вихри, планинското слънце и синьото небе с едрите нощем звезди е на всички люде, така и невижданата красота на замъка е за всички  очи и сърца, които потрепват и се радват на прекрасното! Затова вграждали планинската си гордост във високите каменни зидове и творческата си смелост в надвисналите над тях еркери. Претворявали боготата си душевност и вродена естетичност в изящната хармония на прозорците и в тънките обрамчвания на етажите...

             Дошло време да се приеме довършеният замък. Агуш ага, цял в свила и сърма, минавал от стая на стая, от двор на двор. Разлудяло се старческото му сърце: такова живописно богатство на форми, материали и багри не се е видяло никъде досега. И резбите, и кьошковете,   и изписаните тавани в многоцветието на родопските ливади, и долапите с многото шарки карали очите му да искрят от удивление като на млади години, кога в сърцето му за първи път запяло птичето на обичта. Минавал Агуш ага от стая в стая, от двор в двор и не можел да се начуди. Къщата е толкова голяма, сам я оглежда, а не се чувства самотен . Топлели го дървените обковки, пеели му химна на изяществото. Едва сега Агуш ага проумял, че дървото има и ритъм , и звук. Трябвало е само да го докоснат дарените  пръсти на българските майстори. А пък и таваните така са изписани, че боя до боя и едната дава хубост на другата. А всичките вкупом – сякаш вкарали и изгревите, и залезите.

-Аферим за усталъка ви , майстори! Аферим! Аслъ, че всичко в новия ми замък пее по-дивно от славеено пиле! Ще ви възнаградя богато и пребогато! – заговорил направо с майсторите надменният Агуш ага.  Първо призовал баш майстора. С едната си ръка му подал пълна кесия с жълтици. И преди да я поеме баш майсторът, в другата ръка на Агуш ага просветнал като светкавица ятаганът му и отрязъл протегнатите към кесията ръце.

Що стори? – ужасено погледнали синовете му.

В локвата кръв, до отрязаните ръце бляскали разпилените жълтици.

Отсечените ръце няма да вдигнат и другаде такава омайваща прелест! – злорадно обяснил Агуш ага.

Не сбърка ли , всемъдри Агуш ага. Не ръцете, а сърцето е извор на хубостта. Ръцете са само неговите звънки ручеи.

Да убием гяурина! – обадил се най-довереният телохранител на Агуш ага.

Не бива! Свят ден е днеска. – И пред изумените очи на останалите майстори Агуш ага се отправил на моабета, който уреждал за високите си гости от Стамбул в чест на новия си конак.

        На другия ден Агуш ага дал нов курбан за конака. Избил останалите българи-майстори. Имената им да не засенчват неговата слава. Де се помни, че това е само негов , Агуш конак...

...Вятърът стихва, спират и думите. С плахи крачки продължаваме напред и спираме пред една отдавна забравена от хората и времето история. Сълзите напират в очите ми, сърцето ми се свива от мъка и гордост и аз с увереност поглеждам напред във времето – знам, че българският дух ще пребъде във вековете. И душата ми с гордост рецитира:

 

„...Син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.”