Начало arrow Литература arrow Есета arrow Монолози от миналото, истини от настоящето

Монолози от миналото, истини от настоящето
Оценка: / 1
СлабОтличен 
Автор Мирела Станчева   

 

"Често пиша, колко силно обичам. Дали е така, само времето ще покаже. Колко от него, не знам, нито кога, но далече е моментът, в който ще разбера любовта си. Често казвам, че си навсякъде, че си всичко мое. Обичам те всякак - с обожание, с възхищение, бунтувайки се, тихо, отдалече, силно... уж рядко, а винаги. Често чувствам, че не мога да забравя, а всъщност, с времето се отдалечаваш, като спомен за мечта - изкривен от времето и случващото се.
Така изграждам образа на историята си. Както във всяка такава, има още истина, но неизказана. Аз... рядко признавам, че живея по твоите правила. Спазвам ги със старанието на малко, уплашено дете, сякаш някога ще ме похвалиш.
Рядко виждам, че въртя необятния Свят около теб, толкова съм зависима. Сякаш, ако някое дете ме пита защо е синьо небето, ще му разкажа за тебе. Сякаш, на всеки ще изпея песента ти.
Рядко получавам теб. Но ти не си ми нужен вече. Остана източник на вдъхновение, кошмари и среднощни сепвания.
И никога... не съм се борила да се отърся. Не ми се бяга! Какво по-добро от тебе и мечтите ти?
Никога не съм признавала - ти си моят идол, а аз съм още зашеметена от близостта, с която ме дари.
За пръв и последен път... ти, моя обич към мечтите, към бъдещето, към силата да продължа, към красивото и съвършеното... си завинаги! Носиш един болезнен лик, но си само, само плод на възхищение..."

 Такъв беше викът на последните объркани остатъци любов в мен. Скоро събраха куфарите си и си заминаха. Учудих се, дори ги потърсих, но просто си бяха заминали. Нямаше ги сутрин, както бях свикнала.Нямаше ги в музиката, нито в сънищата ми.  Остана само суровият материал на нещо приключено. Малка касова бележка за изгубено време с цена, която никой не може да плати - това остана. Потърсих старото, привично съжаление, ала и него не намерих.
 Свърши. Всичко свърши. И точно тогава започна. Намерих себе си в спокойствето на една прегръдка. Там, където отдавна е трябвало да ида. И не просто приета, а истински желана, се усмихвам на това, което ме спаси. Истинските неща, дарени от истински човек.
 И все пак, спасение няма. Всичко се случва и после отминава. Истински ни се вижда само сегашният момент, после се превръща в обект на присмех. Някога ще бъда отново слаба, както сега съм силна и възродена, но дните ми вече минават с обещанието да не придавам нереално вечен статут на никое чувство. "Любовта е вечна, но никога една и съща". Спомените са прозрачни, остарели. Бъдещето е неясно. Само мигът е истински. И в този миг, аз живея!