Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow 11 клас arrow Интерпретация "Житейската съдба на Гераците"

Интерпретация "Житейската съдба на Гераците"
Оценка: / 19
СлабОтличен 
Автор Снежана Христова   


Прочетете откъса от финалната глава на повестта“Гераците” от Елин Пелин и коментирайте житейската съдба на Гераците в обем от четири страници.

 

Подир някоя година отобширния двор на Гераците не остананищо. Той бе разделен, преграден и понего безразборно се издигаха недоправени плевници, сайванти, купи със сено. Навсякъде личеха локви и боклуци. Предстълбите у Петровица имаше мръсен трап,помийник, в който се валяха свине.

Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свето дърво, обожавано от прадедите, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта.

Божан купуваше имоти. Неговото скъперничество нямаше край. Йовка се оправи и почна да момува, но се още беше слаба и хилава.

Павел не се обади. Никой вече не знаеше къде е и какво прави.

А старият Герак съвсем грохна. Той с мъка се извличаше на слънцето, печеше се като стара змия и постоянно се оплакваше, че е студено.

Веднъж през един пролетен ден, хубав, топъл и светъл, Герака бе се извлякъл пред вратата на кръчмата си и лежеше по очите си на припек. Дядо Маргалак мина край него и се спря да го пита нещо. Старецът лежеше неподвижно. Около главата му бръмчеха рояк мухи.

- Йордане, Йордане! – викна му дядо Матей и го бутна по рамото.

Дядо Йордан се не помръдна.

Маргалака се наведе над него, хвана ръката му, постоя и каза:

-Я, той е умрял! Съвсем, съвсем изстинал!

 

 

Финалният откъсот повестта “Гераците” на Елин Пелин е художествено обобщение на житейската съдба на Гераците. Авторът изследва духовно-нравствените промени в човешката същност по време на криза и показва процесите, довели до разрухата на родовата общност, отчуждението между членовете на рода и моралната деградация на личността. Смъртта на стария Герак поставя края на един безвъзвратно отминал свят със своите ценности и представа за добро и зло. Обширният някога двор, в средата на който се издига като стрела кичест бор, е символ на единството, любовта и сговора. Крахът на патриархалния свят и оскотяването на човешката душа са внушени чрез финалното описание на преградения двор с безразборно издигнатите недоправени плевници, с локвите и боклуците, с мръсния трап, в който се валят свине, с отсечения бор, лежащ в калта.

Естествено възниква въпросът какво предизвиква дълбоките промени, които настъпват в обществото. Творбата е многопластова и насочва вниманието към социално-икономическите процеси в една динамично променяща се епоха, довела до разрушаване на патриархалната задруга. Елин Пелин поставя акцент върху проблемите за нравствената устойчивост на личността, върху способността й да съхрани в себе си човещината.

В началото на повестта авторът рисува идилична картина на довчера безметежното минало на големия селски род – Гераците. Символно родовата къща е “ на лично място сред селото”, оградена “като кале”, а в големия двор – “самотен кичест бор”,донесен от “светите рилски гори”, “от незапомнени времена”. Това е “семейното знаме” на Гераците – символ на връзката между земното и небесното, между човешкото и божественото.

Прави впечатлениеи подборът на имената на литературните герои. Йордан (на река Йодан), Божан ( наБог), Петър и Павел (на апостолите Петър и Павел), Йовка , Захаринчо – всички тези имена са знакови за християнското съзнание и назовават различни аспекти на знанието за святото, в което са корените на добродетелта. Но индивидуалният път на героите ( с изключение на Йовка и Захаринчо) е в посока на отдалечаване от завета, закодиран в името.

Крахът на патриархалния модел става видим чрез метаморфозата на образите, символизиращи подредеността. Представени в началото и финала, те очертават композиционна рамка. Почитан преди, дядо Йордан Геракът се превръща в плачлив старец, когото никой не жали. От просторния двор, в който може “да се смести една махала”, не остава нищо – той е разделен и преграден. Смятан в миналото за семейно знаме, почитан като светиня, като въплъщение на родовия кръговрат, и кичестият бор дочаква своя печален финал – отсечен, той се търкаля в калта– едно ярко символно внушение на унищожената хармония между земното и небесното. Синовете, които в началото живеят задружно според патриархалните традиции, са разделени от омраза и завист. Домът вече не съществува, вътре в него са се появили граници – белег на осъзнато различие с Другия, но и на отчуждението. Тези граници означават метафорично изчезването на един светоглед, основан на разбирането, че общността и традицията са най-сигурното убежище на индивида.

Мащабът на промяната е внушен чрез метафора на нарушената мяра – смъртта на баба Марга, с която от дома изчезва “добрият и строгият дух” на реда, “домашната колесница”, чиито юзди изпуска от ръцете си старият Герак, както и онези “сръдни, недоразумения, крамоли”, изпълзели ненадейно, “като змии”. Появата на змията – алегория на “подземното царство”, на отвъдното – създава усещане, че се размиват границите между реда и хаоса – между светлия подреден свят на човека и тъмния безформен свят на неведоми враждебни сили. Подобно усещане създава и отсечения бор в двора на Гераците – метафоричната ос между“етажите” на битието.

Йордан Герака иска да остави добро наследство на децата си, но не си дава сметка, че доброто наследство не може да има само материална стойност. Бащата не знае защо злото е намерило място в душите тъкмо на неговите синове, защо “любовта бяга от човешките сърца” и “хората не са вече братя”.Той прозира, че егоизмът разрушава общността, че завистта озлобява хората, но не разбира, че той е посял семето на разрухата в собствения си дом. Цели четиридесет години Йордан Герака служи едновременно и на бога, и на дявола. Обича благословената от бога земя, но натрупва богатството си от търговията в кръчмата и скрива съкровището си, изкушавайки синовете си. Той е несправедлив към тях и с неприкритата си симпатия към най-малкия провокира завист, озлобление и недоверие. Постепенно бащата – стожерът на патриархалния Космос, изгубва своя авторитет. Дядо Йордан опитва да вразуми синовете си, но се оказва, че неговата “строга дума” вече няма тежест. Словото на бащата е престанало да бъде коректив, да означава норма. То е изгубило своята санкционираща сила. Затова и “думите плачат в душата” на стареца. Това олицетворение създава усещане за разноречие между поколенията, обусловено от различни ценности модели.

Божан, който е “хитър и стислив”, крие пари от общото, надписва сметките и в крайна сметка открадва парите на баща си. Дори и на полето се хвърля върху снопите, като“върху скъпоценна плячка”. Неговият Бог е златото. При подялбата на имота веднага огражда своя и хората казват за него: “Отсега нататък той ще царува– другите ще робуват!” В ненаситната си алчност любовта му към земята и труда се изражда в лакомия и дребнаво скъперничество: събира класовете и зърната от земята, гони врабците, просяците и калугерите.

В съдбата на Петър писателят вижда другата крайност. Той не обича земята, с която трябва “да се бори”. Той почва да мечтае и да пие, но мечтите убиват волята му за работа. Пред дома му се появява помийна яма, в която се валят свине – символ на погубените мечти. И неслучайно именно той отсича бора – “семейното знаме”, гордостта на Гераците. “Това свето дърво, обожавано от прадедите...дълго лежа в калта.” В образа на Петър писателят влага идеята за духовния упадък на родовия свят.

Големите надежди на Герака са свързани с най-малкия син Павел. Той е пъргав и пресметлив. В най-голяма степен от тримата братя прилича на баща си на младини, но не реализира жизнената енергия на рода. Павел е отчужден от земята и от труда, от семейството си. Войнишката служба в града завинаги го откъсва от ценностите на рода. Героят няма съградена духовност, няма устойчиви нравствени ценности и попада в плен на порока.

Изобразявайки разпада на патриархалната общност, повестта “Гераците” води към разбирането,че промяната е фолософията на живота,че тя е неумолимата закономерност, на която са подвластни и човекът, и общността.

Тези, които успяват да съхранят човешкото у себе си, са образите на Йовка и малкия Захаринчо. Като библейския Йов момичето изстрадва вярата си в доброто и е неотлъчно до болната Елка. Единствен между всички потомци на Гераците,Захаринчо с невинното си сърце, изпълнено с любов към всички, отдалечавайки се от родния дом, мисли за големия бор и тъгува за святото дърво.