История
Автор Никола Вапцаров   

 

Какво ще ни дадеш, историйо,

от пожълтелите си страници? –

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,



ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало,

и под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.



Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.



Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно

и няма никой да разказва

за простата човешка драма.



Поетите ще са улисани

във темпове и във агитки

и нашта мъка ненаписана

сама в пространството ще скита.



Живот ли бе – да го опишеш?

Живот ли бе – да го разровиш?

Разровиш ли го – ще мирише

и ще горчи като отрова.



По синорите сме се раждали,

на завет някъде до тръните,

а майките лежали влажни

и гризли сухите си бърни.



Като мухи сме мрели есен,

жените вили по задушница,

изкарвали плача на песен,

но само бурена ги слушал.



Онез, които сме оставали,

се потехме и под езика,

работехме къде що хванем,

работехме като добитък.



Мъдруваха бащите в къщи:

"Така било е и ще бъде..."

А ние плюехме намръщено

на оглупялата им мъдрост.



Зарязвахме софрите троснато

и търтвахме навън, където

една надежда ни докосваше

със нещо хубаво и светло.



О, как сме чакали напрегнато

в задръстените кафенета!

И късно през нощта си легахме

с последните комюникета.



О, как се люшкахме в надеждите!...

А тегнеше небето ниско,

свистеше въздуха нажежен...

Не мога повече! Не искам!...



Но в многотомните писания,

под буквите и редовете

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно –



защото би ни безпощадно

живота с тежките си лапи

направо по устата гладни,

затуй езика ни е грапав.



И стиховете, дето пишем,

когато краднем от съня си,

парфюмен аромат не дишат,

а са навъсени и къси.



За мъката – не щем награди,

не ще дотегнем и с клишета

на томовете ти грамади,

натрупани през вековете.



Но разкажи със думи прости

на тях – на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.