Горки
Автор Никола Вапцаров   

 

Аз бях в завод

с опушено, ниско небе,

където живота притиска

с чугунени лапи

и черния труд

бразди по челата.



И колко бе трудно

да можеш събуди

живота във този народ.

Да срутиш огромния

пласт от лъжи,

който тежи

над този живот.



Аз бях във завод

с опушено, ниско небе,

където живота притиска,

а дните – ръждясали гайки –

затягат душите.



Но помня, когато четяхме

„На дне“

или

„Майка“,

пробиваше слънцето

мрачния свод

на този завод,

блестяха очите.

И хората скрити

във свойте бордеи,

човъркаха своята мисъл ръждива

и бяха щастливи,

и бяха щастливи...



Но днеска

при мене пристигна огняра

и каза:

„Вапцаров,

вентила за прясната пара

затворен.“

Аз троснато гледах,

но той си отиде нагоре,

жестоко обиден.



След него нахълта ковача

и пита сърдито:

„Верно ли, братче,

верно ли – вика –

онзи, старика,

починал?“



Изстинах и казах с омраза,

с съвсем безпредметна омраза

му казах:

„Аз, куче, те учих

да бъдеш конкретен,

а ти шикалкавиш!

Кой е починал?

Разправяй!“



Разбрах и излязох на двора.

В машинната зала

ми стана задушно,

машинната зала

бе тясна

за моята горест,

машинната зала

бе пуста

за моите чувства.



И чух как ковача

разправяше някому глухо:

– Той, братче,

така ни познава,

и мене, и тебе,

и всички.

Тури те в някоя книга

и казва: „Не шавай!“

И после четеш

и примигаш,

и сам се познаваш.



Да кажем така ти се случи,

че имаш дете.

Детето чете.

Така че...борави със книгата,

значи.



А нямаш пари.

Така ти се случи,

че нямаш пари.

Той казва:

„Детето трябва да учи

това, към което

му тегли сърцето.“



Да кажеме, ти се завръщаш,

намръщен се връщаш

във къщи.

В душата – горчилка.

Сърцето ти болка притиска.

Набиваш жена си,

а онзи ге гледа изниско

под своите вежди,

гледа във тебе

и пита:

„Комай не достигат парите

за хлеба?“ –



Другия слушаше

тъй простодушно

захласнат

и толкова ясно му ставаше

всичко сега,

че сякаш живота

пред него вратите

разтвори,

че сякаш в гърдите

се топеше буца

от снег.



И той промърмори,

едва промърмори:

„Това се казва човек!“