Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow История arrow Една кралица между пастите и гилотината. Съдбата на кралската фамилия Луи ХVІ и Мария Антоанета

Една кралица между пастите и гилотината. Съдбата на кралската фамилия Луи ХVІ и Мария Антоанета
Оценка: / 20
СлабОтличен 
Автор Люба Радославова   

 

         Наследникът на Луи ХV - Луи ХVІ (1774-1792), бил само на 20 години, нерешителен и неумел. С него на опитите за реформи бил сложен край.

         Конфликтът между обществената полза и запазването на привилегиите бил спечелен от привилегиите. Но не било само това. Между 1778 г., когато Франция влязла във война с Англия в Америка, и 1788 г. финансовата криза на стария режим се задълбочила. Привилигированите класи не искали нито да бъдат облагани с данъци, нито да споделят властта си. Държавният дълг достигнал невероятната цифра от 4 млрд. ливри в 1788 г.

        Около 25 % от дохода на държавата отивал за армията, а цели 50 % отивали за обслужване на дълга. В 1788 г. разходите на короната били 629 млн. ливри, а приходите - едва 503 млн.; дефицитът бил 126 млн. ливри. Банкрутът можел да се избегне единствено с решителни мерки: създаване на истински представителни институции, данък върху земята, без изключения на привилигированите, конфискуване на църковни земи. Това означавало да се приложи равно данъчно облагане и да се вкарат селяните и производителните класи в политическата система на страната. Срещу тези реформи стоели аристокрацията, провинциалните парламенти и армията. Развръзката на кризата започнала в 1787 г., когато Луи ХVІ капитулирал пред натиска на аристокрацията и освободил министъра реформатор Шарл Калон. Кулминацията насъпила през 1789 г., когато кралят бил принуден да свика Генералните щати. В тази първа фаза борбата била изцяло по върховете. Но това била борба на 500 хил. привилигировани срещу 23 млн. души. В Генералните щати тези 23 млн. души разполагали с един глас - гласът на третото съсловие. На свой ред привилигированите имали два гласа - гласовете на техните две съсловия. След свикването на Генералните щати на 5 май 1789 г.  вълната била отприщена и нищо не можело да я спре.

        Генералните щати не били свиквани от 1614 г., затова самото им свикване се привърнало в събитие. По традиция представителите на всяко съсловие заседавали отделно и имали по един глас. Но сега третото съсловие поискало индивидуално гласуване, за да неутрализира плривилигированите съсловия. Духовенството, раздирано от противоречия между висшия клир и низшите свещеници, изненадващо подкрепило третото съсловие. Абат Еманюел Сийес бил този, който превълнал нежеланието за участие на аристократите в революционна причина. На 10 юни 1789 г. той поканил всички делегати да се срещнат с представителите от третото съсловие. Онези, които откажели да сторят това, трябвало да се смятат за загубили правата си. С клетвата в Залата за игра с топка депутатите си дали дума да не се разпускат до създаването на конституция. Така било създадено            Национално учредително събрание, чиято задача била да изработи конституцията на страната. 

       Онова, което характеризира следващите няколко месеца, било все по-широко включване в революцията на социалните низини, съпроводено и с все по-агресивни атаки срещу привилигированите. 

Бунтовете и демонстрациите били плод на обективните условия, съществуващи в града и селото. Цената на хляба в работническото плредградие на Париж Сент Антоан нараснала от 2 на 4 и дори 8 су (при надница 30 су). Придвижването на 20-хилядна кралска армия, уволнението на популярния финансов министар Жак Некер (1732-1804) и ударите на икономическата криза породили искрата, която подпалила барутното буре, наречено Париж. В началото на юли недостигът на храни в града станал нетърпим. Недоволството на парижката тълпа се подхранвало и от слуховете за огромните разходи на кралицата - австрийката Мария Антоанета. Според мълвата, когато до нея достигнали новините за това, че в Париж няма хляб, тя възкликнала: “Тогава да ядат пасти.” Чашата на търпението преливала. На 14 юли 1789 г. огромна тълпа от работници, занаятчии, дребни търговци и санкюлоти (парижките плебеи, били наричани санкюлоти заради дългите панталони, които носели, за разлика от привилигированите слоеве, които ходели с тричетвърти панталони и копринени чорапи) щурмувала кралската крепост Бастилия, която изпълнявала ролята на градски затвор. Когато новината за това достигнала до краля, той възкликнал: “Но това е бунт!” Един от неговите приближени, маркиз Франсоа дьо Ларошфуко, бил много по-точен: “Не, Ваше величество. Това е революция!”

     Революцията постепено заливала страната. Селяните палили замъците на аристократите, нападали лихварите, събаряли синорите. Спряло плащането на данъците. През лятото на 1789 г. в страната започнали повсеместни антифеодални вълнения. В хаоса на народното надигане много аристократи напуснали страната, спасявайки се в емиграция. Несигурността и хаосът белязали тези месеци с името “големия страх”. В “нощта на чудесата” - 4 август 1789 г., Учредителното събрание отменило съсловните привилегии и феодалните права, а също и църковния десятък. С това феодалният режим във френското село бил разрушен. На 26 август била приета т. нар. Декларация за правата на човека и гражданина, с която хората се обявявали за свободни и равни в своите права на свобода, собственост и сигурност. Законът ставал еднакъв за всички и следвало да отразява “общата” воля на народа, изразена чрез негови изборни представители. Но този революционен манифест не давал отговор на някои твърде важни въпроси. Какво точно означавали думите народ, нация и гражданин? Каква щяла да бъде новата политическа конституция на вече правно изравнените французи?

    Луи ХVІ вече не можел да управлява Франция като абсолютен владетел. Следвало да се изработи конституция, която да не протитворечи на Декларация за правата на човека и гражданина. От “октомврийските събития” през 1789 до 1792 г. Учредителното събрание и неговия наследник Законодателното събрание, работили по правното уреждане на новия режим. Един от важните въпроси, които трябвало да решат създателите на новата конституция, бил този за оформянето на нова цензова избирателна система. (ценз - необходими условия, на които някой трябва да отговаря, за да получи определени права, длъжност, служба; възрастов ценз - ограничение за навършени години; имуществен ценз - ограничение  за участие само на хора, притежаващи определени доходи; и др.)

    Французите били разделени на политически активни и политически пасивни. Активните били онези, които плащали данъци в размер на тридневна надница. Макар, че не бил особено висок, този ценз се покривал само от един на всеки трима французи (мъже). Домашните прислужници и жените били изключени от кръга на активните граждани. Страхувайки се от хаоса на демокрацията, създателите на конституцията разделили различните власти неравномерно. Страната била оформена като конституционна монархия. Кралят получил правото на отлагателно вето (от лат. veto - забранявам) върху законодателството.

     Така изпълнителната власт била отслабена преднамерено. Съдебната власт била слаба. Силна била само законодателната власт, която имала изключителния контрол върху законодателството, данъчната политика, разходите, войната и дипломацията. Върху тази основа на разделени и неравностойни власти новата административна система се разположила твърде притеснено. Страната била разделена на 83 департамента, които нямали никаква връзка със старата система, основана на феодалните власти и привилегии. Тази централизация имала за цел да направи управлението по-гъвкаво и по-отговорно. При отсъствието на силна изпълнителна власт това не било много лесно. 

    Този, които провалил конституцията и по този начин допринесъл за нарушаването на   трудния баланс на властта, бил, уви, Луи ХVІ. Той бил в непрекъснати контакти с аристократите емигранти и отказал да се вслуша в съветите на популярните сред третото съсловие аристократи граф Оноре Мирабо (1749-1791) и маркиз Лафайет, че би могъл да бъде силен крал, ако си сътрудничи с Учредителното събрание. Този отказ от сътрудничеството му навлякъл омразата на радикалните кръгове в лицето на политическия клуб “Обществото на приятелите и защитниците на конституцията” известни като якобинци. Те разполагали с мрежа от клубове по цялата страна, включващи предимно представители на средните слоеве (буржоа и хора със свободни професии), били дисциплинирани и с централизирана организация. Настроени антироялистки, якобинците използвали всеки провал на краля, за да атакуват самата кралска институция. Опитът на Луи ХVІ да избяга от революционния Париж на 20 юни 1791 г. им дал дългоочаквания повод. Кралското семейство било заловено във Варен, а бягството било използвано за яростната антимонархическа пропаганда. Самото учредително събрание не било единно. Изправено пред метежните настроения на парижката тълпа, то предпачело сигурността на “здравата ръка”. Когато на 17 юни 1791 г. парижките санкюлоти се събрали на Марсово поле за поднасяне на републиканската петиция, те били посрещнати с огън от Националната гвардия, която била ударна сила на градската буржоазия. Революцията навлязла в нова фаза.

    На 1 октомври 1791 г. започнало работа новото Законодателно събрание (Конвент), повечето депутати в което били представители на буржоазията.

    Когато Конвентът се събрал за първи път на 20 септември 1792 г., страната се намирала в състояние на вътрешна анархия, примесена с външна заплаха. В тази сложна обстановка на преден план излязал проблемът за война срещу външната, монархическа контрареволюция.        

    На 21 септември 1792 г. Конвентът взел две важни решения - премахването на кралската власт и обявяването на страната за република. За да се подчертае скъсването със стария свят, от същия ден започнал да тече нов календар, според който 21 септември 1792 г. следвало да се смята за ден първи от годината първа на републиканското летоброене. На дневен ред била съдбата на краля (наричан вече гражданинът Луи Капет). След съдебния процес на 16-17 януари 1793 г. 387 от 721 - те депутати в Конвента гласували за смъртно наказание на Луи ХVІ заради престъпления срещу Франция. Присъдата била изпълнена на 21 януари 1793 г. По-късно била екзекутирана и Мария Антоанета.        

 

        

ЛИТЕРАТУРА: 

 

  1. Глушков, Хр., Мишев, Р. Документи и материали за семинарни занятия по нова обща история. В. Търново. 1983, стр. 81.
  2. Пантев, Андрей. Великата френска революция. С. 1994.