Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow История arrow Процентното деление на Балканите и България от Сталин и Чърчил на 9 октомври 1944

Процентното деление на Балканите и България от Сталин и Чърчил на 9 октомври 1944
Оценка: / 13
СлабОтличен 
Автор Люба Радославова   

 

Втората световна война е пределна линия в историята на съвременния свят. В условията на невиждани жестокости и кръвопролитни боеве светът обръща посоката на своето развитие, за да тръгне по пътя на демократично мислене и глобалистки течения в условията на идеологическа борба, от чиито резултат пряко е зависел. 

 

Втората световна война. Втората световна война продължава шест години (1939- 1945). В нея взимат участие повече от 60 страни, а убитите са над 50 млн. души. Реалните бойни действия се водят на три континента- Европа, Азия и Африка. Статистически тя многократно надвишава резултатите от Първата световна война.

 

Основни показатели 

Първата световна война (1914-1918)

Втората световна война (1939- 1945)

  1. Продължителност на войната
  2. Брой на държавите участващи във войната
  3. Убити и умрели от раните  си
  4. Ранени и осакатени
  5. Материални разходи (млн.дол.) В т.ч. преки военни разходи    

4 г. и 3 Ѕ м.

повече от 30

 

над 13,6 млн. души

над 20 млн. души

360

208

6 години

повече от 60

 

над 50 млн. души

над 90 млн. души

4000

1117

 

След войната “фашист” е вече мръсна дума. Светът трябва да изгради така необходимият му мир върху основата на заплахата от атомното оръжие. Той ще заклейми национализма и ще тръгне по дългия и труден път на нова система- глобализъм. 

 

СССР и началото на Втората световна война.

 

През лятото на 1939 г. Сталин се оказва особено “ухажвана” личност. Германия настойчиво предлага на СССР пакт за ненападение. Сталин и външният министър на съветския съюз- Молотов, прекъсват тристранните преговори с Франция и Великобритания и се насочват към сътрудничество с лидера на нацистка Германия- една система появила се в Европа като естествено противодействие на засилващите се социалистически настроения в капиталистическите страни. 

Съветският съюз и Германия подписват пакт за ненападение на 23 август 1939 г. В секретен допълнителен протокол към него Централна и Източна Европа са разделени на германска и съветска сфери на влияние. Последната възможност за предотвратяване на нападението над Полша и на агресивните действия на Германия е загубена. Същевременно с този пакт Съветския съюз заявява пред света, че не запазването на мира е негова първостепенна цел. Сталин вижда в една война възможност да осъществи политически контрол над държави, в които неговия Коминтерн доскоро е вливал руски пари, за да подготви евентуална социалистическа революция със съмнителен успех. Такава държава е и България. Това, което СССР осъществява на изток може да се обясни само с една дума- експанзия. 

Между 1939-1940 г. СССР обединява териториите и населението на Украйна и Белорусия, получава Бесарабия от Румъния и създава Молдавска ССР. В Литва, Латвия и Естония се разполагат съветски войски, а впоследствие териториите им са присъединени към Съюза. Ноември 1939- март 1940 г. между СССР и Финландия се води т. нар. Зимна война. 

Още в началото на войната ОН изключва СССР от своите членки като агресор. 

Съветското ръководство изпълнява двустранните споразумения с особено старание. В политиката на “дружба” с нацистка Германия не се изключват репресивните действия срещу съветски граждани от полски и еврейски произход и др. И въпреки че СССР е напълно лоялен партньор Германия не забравя какво би могла да получи при една победоносна война на изток. 

 

План “Барбароса”.

До средата на 1941 г. Хитлерова Германия фактически окупира почти цяла Западна и Централна Европа. В структурите на германската военна машина се вливат техника и ресурси от съюзническите и капитулирали държави. Година след падането на Франция през юни 1940 г. Великобритания е сама срещу Хитлер. Нападението срещу Съветския съюз на 22 юни 1941 г. и Хитлеровата приумица да обяви война на САЩ превръщат войната в световна. Решителните военни действия се насочват на изток. 

През първите месеци на войната в центъра на Берлин на витрината на ателието на личния фотограф на Хитлер се появяват географски карти за водените и заплануваните военни действия. Още през май 1940 г. там се появява голяма карта на Източна Европа с Прибалтика, Белорусия и Украйна. Под кодовото название “План Барбароса”  германското военно командване утвърждава план за оперативни действия на територията на СССР. Негова цел е мълниеносен разгром на съветските въоръжени сили и окупиране на европейската част на Съюза. Допълнението “План Ост”  предвижда пресметливо и системно обезкървяване на славянските нации до пълното им унищожаване, за да се освободи жизненото пространство, което е нужно за “оцеляването и нарастването на германския народ”.

Плановете предвиждат мълниеносната кампания за завладяване на европейската част на СССР да приключи до есента на 1941 г. Германската военна икономика, която работи на основата на “широкото” водене на война не може да си позволи продължителни военни действия. Това обуславя важността на мълниеносната атака като единствен способен да проработи вариант на руската капитулация. 

През лятото на 1941 г. СССР е индустриална държава със значителна промишленост и дълбоки резерви от суровини, които могат да осигурят отбраната на страната. Но политиката на репресии срещу видни съветски военачалници се отразява отрицателно върху общото състояние на армията. Превъоръжаването не е приключило, усвояването на новите видове самолети, танкове, самоходни оръдия, ракетно-артилерийски установки се забавя и не завършва в мирно време. Отбранителни съоръжения по границата няма. По старата съветско- полска граница те са демонтирани, а новите се изграждат бавно. Сталин е особено предпазлив да не даде повод на Хитлер за нападение и безспорно най- голямата му грешка е, че не вярва на съветското разузнаване, което разполага с информация за точната дата и час на предстоящото германофашистко нападение над страната.

Всички тези субективни и обективни предпоставки дават преимуществото на изненадата в ръцете на вермахта. До есента на 1941 г. са окупирани огромни територии от европейската част на СССР. В първите дни на войната е унищожена направо на аеродрумите голяма част от съветската авиация. Крупни съединения на Червената армия са унищожени или пленени. 

Хитлер разпалва най- мощната сухопътна война в историята на човечеството. На изток са съсредоточени153 немски дивизии и 37 дивизии на съюзниците (Финландия, Румъния и Унгария). Те трябва да нанесат удар в три направления: централно (Минск- Смоленск- Москва), северозападно (Прибалтика -Ленинград) и южно (Украйна и Черноморското крайбрежие). На 9 септември е обсаден Ленинград, окупирани са Молдавия и Деснобрежна Украйна. Но въпреки постигнатите успехи съветският отпор проваля Хитлеровия план за мълниеносна война. Опитът да бъде превзета Москва не успява. На 5- 6 декември започва контранастъпление на Червената армия, в резултат на което врагът е отблъснат на 100- 250 км от столицата. 

Ще минат повече от две години докато се изтласкат немските войски извън пределите на Съветския съюз и започне контранастъпление към Източна и Централна Европа. 

СССР преживява еволюция в пределите на Втората световна война. От агресор и окупатор тя се превръща в жертва. Новата ситуация изкарва съветския тоталитарен режим от външнополитическа изолация. Западните демокрации вече не са идеологически врагове, а желани съюзници в борбата срещу лудостта на нацизма. 

 

 

 

Антихитлеристката коалиция.

На 13 април 1941 г. (само два месеца преди началото на “План Барбароса”) японският външен министър Йосуке Мацуока подписва пакт за неутралитет със Съветския съюз. Япония окончателно се ориентира към “Южната” стратегия и през лятото на 1941 г. окупира Индокитай (тогава френска колония). Окупацията задълбочава разрива и с Великобритания и САЩ, които замразяват японските активи и обявяват ембарго върху търговията с Япония. На 5 ноември на императорската конференция е прието решение за нападение срещу САЩ и Англия.

На 7 декември 1941 г. палубната авиация на японските военноморски сили нанася удар на американската военноморска база Пърл Харбър на Хавайските острови. Най мощната в стопанско отношение държава в света влиза във войната. 

Въпреки “микроскопичната” в началния период на войната американска армия, намесата на САЩ решително изменя съотношението на силите в полза на антинацистката коалиция. 

Началното и формиране е поставено с речта на Чърчил от 22 юни 1941г., в която британския министър-председател изразява подкрепата на Великобритания за справедливото дело на съветските народи:”... делото на всеки руснак, сражаващ се за своя роден дом, е дело на свободните хора и на свободните народи във всички краища на земното кълбо.” Далеч от чуждите уши разсъжденията на Чърчил съвсем не звучат така алтруистично: “Ако Хитлер нахлуе в ада, той (Чърчил) вероятно би се изказал благоприятно и за дявола.” От това можем да съдим за истинските му чувства към Съветите. Два дни по- късно (24 юни) декларацията на Рузвелт заявява готовността на САЩ да се противопоставят на нацизма и да окажат помощ на Съветския  съюз във войната му с Германия. На 12 юли 1941 г. между СССР и Англия е подписано съглашение за съвместни действия във войната, а след съглашението от 19 август  за “ товарооборота и кредита”  Съветският съюз получава заем от 10 млн. фунта стерлинги. САЩ също заявява своето решение да окаже икономическо съдействие. По закона “ленд-лиз” (заем-наем) на Съюза е предоставен безлихвен кредит от 1 милиард долара и бойна техника. След завършването на войната “онези от получените материали, които не се оказват унищожени, загубени или употребени” трябва да бъдат върнати. Неспазването на тази уговорка е една от причините за влошаване на съветско- американските отношения след войната. 

Руските историци подчертават, че помощта на съюзниците е най- вече икономическа и че те не бързат да решат въпроса за втори фронт в Европа, което забавя печелившия край на войната и хвърля основната тежест на бойните действия върху съветския народ.

Създаването на антихитлеристката коалиция се обуславя от съвпадението на главните военни цели на САЩ, СССР и Великобритания пред опасността от нацизма. Още от самото начало обаче личи дълбоката идеологическа пропаст между съюзниците, която в годините след войната ще доведе до падането на желязната завеса.

 

Трите гледни точки.

“Тази война не е като миналите; който окупира една територия, той й налага своята социална система. Всеки налага своята система дотам, докъдето е стигнала армията му.”

Й.В.Сталин

 

През зимата на 1942-1943 г. германската офанзива този път насочена към южна Русия, е отблъсната. В страховита битка при замръзналия Сталинград Хитлер губи цялата своя Шеста армия. Гръбнакът на германската военна машина е пречупен. Лидерите на съюзниците- У. Чърчил, Ф. Рузвелт и Й. Сталин- могат да започнат да мислят за победата и за бъдещия облик на света. Сблъскват се три несъвместими гледни точки. 

Всеки от победителите изхожда от историческия опит на своя народ. Конфронтацията между Рузвелтовия уилсъниазъм и желанието на Чърчил наново да изгради традиционния баланс на силите е неизбежен. Американския президент нарича недоверието на САЩ  към Великобритания “просто влязло в американските традиции”. Три са основните направления по които се сблъскват вижданията на двамата англоезични лидери- 1. колониалната политика на Великобритания, 2. желанието на Чърчил да постигне предварително споразумение за сферите на влияние при евентуален успешен завършек на войната и 3. въпроса за втори фронт в Европа. Тези противоречия до голяма степен отвързват ръцете на Сталин във плановете му за буферна зона между СССР и Запада в Източна Европа.

Още 1941 г. Чърчил предлага втория фронт да удари в “Слабините на Оста”, както нарича той Южна Европа, виждайки важността й за ограничаване на следвоенното съветско влияние. От своя страна американските командири са нетърпеливи да отворят втори фронт във Франция. Конфликтът придобива такива размери, че през март 1942 г. ген. Джордж Маршал, началник-щаб на американската армия, заплашва с отмяна на т. нар. Споразумение АВС-1, което дава приоритет на европейския военен театър, и с прехвърляне на главните американски усилия в Тихия океан. В този спор Рузвелт заема страната на Чърчил, но също се съпротивлява решително на нахлуване на Балканите. Въпреки острата нужда от подкрепления Сталин не настоява и остава встрани от спора, разбирайки стратегически неизгодните последствия от едно дебаркиране на съюзнически войски в непосредствена близост до неговите териториални амбиции. 

Рузвелт се противопоставя и на опитите на Сталин и Чърчил да разискват по следвоенни споразумения. Той лансира идеята за “Четиримата полицаи”, според която само четири държави- САЩ, СССР, Великобритания и вероятно Китай ще имат право на въоръжение. Те ще трябва да гарантират световния мир и хармония. 

Преди посещението на Молотов във Вашингтон от 1942 г. Сталин на два пъти подканва съюзниците към предварително споразумение. Целта му е да се гарантират границите на Съветския съюз от 1941 г., срещу което той безспорно е бил готов на отстъпки, имайки предвид тежкото военно положение в страната по това време. Чърчил от своя страна на драго сърце би преговарял със съветския лидер. Той съзнава слабостта на Англия и знае, че след войната трудно би могла да бъде гарант за равновесието на силите в Европа срещу Съветите. Но същата тази слабост не му позволява да си позволи конфронтация със САЩ. Златният шанс да се предотврати или поне ограничи съветският експанзионизъм е изпуснат. 

Защо САЩ се противопоставя на една предварителна договореност между съюзниците? Според Х. Кисинджър малкият военен опит на Щатите, базиращ се върху Гражданската и Първата световна войни диктува убеждението, че дипломацията трябва да влезе в действие едва след като военните са си свършили работата. И все пак какво кара Рузвелт да си затвори очите пред опасността от разширяване на съветските искания? Той е наясно с твърдата линия на Сталин и във Вашингтон Молотов в прав текст излага претенциите на Съюзи върху територии с етнически неруско население. Това е последният опит на съветския лидер да преговаря, срещнал твърдия отказ на Рузвелт спрямо каквито и да било споразумения. В Чърчил той вижда военновременен другар, а в Сталин- партньор за запазване на следвоенния мир. 

Конференцията в Техеран е може би последната възможност да се ограничат Сталиновите апетити. Тя се провежда от 28 ноември до 1 декември 1943 г. мястото и е специално избрано- само на неколкостотин километра от съветската граница, за да се подчертае, че не Сталин се нуждае най- много от срещата. Още в началото на преговорите съветският лидер поставя събеседниците си в отбранителна позиция, обвинявайки ги за закъснението в откриването на втори фронт. Той изтръгва формално обещание вторият фронт да се открие във Франция през пролетта на 1944 г. Този вариант напълно го удовлетворява поради отдалечеността си от съветските окупационни интереси. 

По време на конференцията Рузвелт прави всичко възможно, за да спечели доверието на Сталин и така да наложи идеята си за Четиримата полицаи. Той се съгласява с плана на наркома границите на Полша да се изместят на запад и дава да се разбере, че няма да упражнява натиск върху Сталин по въпроса за Прибалтика. Тази отстъпка коментират и руските историци: “ Съюзниците признават присъединяването на Прибалтика към СССР, предавайки народите й в името на собствените си интереси.”

Но Рузвелт не стига само до тук. За да се хареса на Сталин той решително се разграничава от Чърчил, както споделя с Франсис Паркинс, негов стар приятел и министър на труда:

“ Уинстън почервеня и започна да се мръщи и колкото повече се мръщеше, толкова повече Сталин се усмихваше. Накрая Сталин избухна в дълбок сърдечен смях и за пръв път от три дни ми просветна. Продължих в същия дух и Сталин се смееше заедно с мен и тогава го нарекох “чичо Джо”. Два дни преди това можа да ме е смятал за хладен, но се смееше и после дойде да ми стисне ръката. 

От тук насетне нашите отношения станаха лични... Ледът беше разчупен и ние си говорихме като мъже и братя.” 

Може би “личните” отношения стигат на Рузвелт, за да си помисли, че окончателно е спечелил “чичо Джо” за своята кауза. Предположение основано най- вече върху вярата му в доброто у човека, а не от обективните гоеполитечески, социални и идеологически реалности. Чърчил обаче не споделя това мнение и през следващата година предприема едно почти “донкихотовско усилие” да обсъди направо със Сталин бъдещето на Източна Европа. 

 

Процентното разпределение.

“Големите проблеми между нас и съветското правителство се развиват в Италия, Румъния, в България, В Югославия и преди всичко в Гърция. Готови ли сме да се примирим с комунизирането на Балканите, а може би и на Италия?”

В началото на септември 1944 г. най- лошите очаквания на Чърчил се сбъдват- руснаците са вече на балканите. Със стъпването на съветската армия на територията на България в София се организира преврат на левите сили в политическите среди на страната. Сходни са събитията и в останалите балкански държави. В Чехословакия комунистическата партия идва на власт след напълно демократични парламентарни избори.

На 27 септември 1944 г. Чърчил изпраща послание до Сталин с желание за среща, която се провежда в Москва в началото на октомври.

Първият разговор е вечерта на 9 октомври. Това е срещата със станалия легендарен епизод, когато Чърчил подава на Сталин прословутото листче, определило (според някои) за десетилетия напред съдбата на балканските народи. 

Румъния:

Русия - 90%

останалите 10%

 

Гърция: 

Великобритания (заедно със САЩ) - 90%

Русия - 10%

 

 Югославия - 50-50%

Унгария - 50-50%

 

България:

Русия - 75%

Останалите - 25%

 

Настъпи малка пауза. След това той (Сталин) взе синия си молив и поставяйки в ъгъла на листа голям утвърдителен знак, ми го върна. Уреждането на целия въпрос отне по- малко време, отколкото да се напише листчето. След това настъпи дълго мълчание. Изписаният лист лежеше в центъра на масата. Накрая аз казах: “Няма ли да изглежда малко цинично това, че ние решаваме въпроси, имащи жизнено важно значение за милиони хора, просто от раз? Дайте да изгорим това листче.” “Не, оставете го у себе си” - отговори Сталин.”

Според някои изследователи в този случай Чърчил извършва неловка импровизация, при това в отсъствието на третата заинтересована страна- САЩ, която говори за минималните английски амбиции на Балканите. Голямата цел на премиера е да предотврати руското проникване в Гърция.

За България специално надделява омразата, която Чърчил изпитва още от годините на Първата световна война. Според него българският народ е неспособен да предложи на света друго освен “посредствени политици, които през всяко ново поколение го водят към нови и нови провали”, и затова  заслужава да бъде хвърлен в лапите на сталинизма.

И все пак какво е искал да постигне Чърчил с тези проценти? Той не е можел да предвиди Студената война и желязната завеса. Защо проценти?

В тях може би се крие някаква патетика. Никога дотогава сфери на влияние не са били определяни в проценти. Не съществуват никакви критерии за съобразяване с тях или средства за налагането им. Гърция попада в британската сфера на влияние въпреки силната комунистическа съпротива в страната,  а всички останали споменати държави, с изключение на Югославия, впоследствие стават съветски сателити независимо от процентите, записани в споразумението.

Трябва да подчертаем, че Чърчил действа в момент, когато цяла Източна Европа е изложена на опасността от съветска доминация. Където стъпи руския ботуш, започват комунистически преврати. До Ялтенската конференция през февруари 1945 г. от споразумението Чърчил- Сталин не е останало нищо. Съветската армия вече владее всички спорни територии и активно се намесва във вътрешните работи на окупираните страни. 

Върху Ялтенската конференция падат всички упреци за дефектите на следвоенния свят. Сталин е вече твърде силен, за да бъдат пренебрегнати исканията му. Чърчил гори от желание да бъде разисквана следвоенната политическа уредба. Той добре усеща накъде е тръгнал Сталин. Рузвелт от своя страна се стреми към съгласие по процедурите за гласуване в Организацията на обединените нации и към уговаряне на съветското участие във войната срещу Япония. Накрая двамата приемат руските граници от 1941 г. - болезнена стъпка за Чърчил, чиято страна влиза във войната, за да запази териториалната цялост на Полша. Чърчил и Рузвелт приемат сътвореното в Москва люблянско правителство с уговорката, че ще бъде разширено с някои демократични  политически фигури от лондонското изгнаническо правителство. Сталиновата отстъпка за съюзниците е Съвместната декларация за свободна Европа, която обещава свободни избори и установяване на демократични правителства в Източна Европа. Подписвайки Сталин сигурно си е представял съветски вариант на свободни избори, защото всички знаем как и доколко ги е имало в България и страните- сателити на Съветския съюз допреди десетилетие и половина.

Неспазването на тази декларация е друга от причините за следвоенния разрив между съюзниците. След смъртта на Рузвелт Америка трудно се отказва от идеализма на улсънианството и идеята за Четиримата полицаи. Поведението на Сталин предизвиква недоумение в средите на администрацията. Нима Съветският съюз ще се откаже от сътрудничество с икономически най- силната държава в света ? В САЩ има силни просъветски течения, но те не са толкова силни, колкото любовта на американците към демокрацията и свободния избор.

Отново Чърчил вече в опозиция, поема инициативата, този път успешна, за отпор на тоталитаризма на Сталин. Присъдата е ясна- след Хитлер в света няма място за тоталитарни режими. Сталин спечели войната, но загуби външнополитическата подкрепа и търпимост към идеологията на марксизма. Това в последствие ще доведе до бавния упадък на съветските ценности и комунистическите идеали.

Погледнато в ретроспективен план процентното разпределение на Чърчил не е нищо друго освен опит да се сложи границата. Той няма никакви други исторически последствия, освен може би да покаже безнадеждността на едно положение, довело до разделянето на двата блока- Източния и Западния. Дълготрайните му резултати се крият единствено в тоновете хартия изписани по въпроса и ще продължава да занимава умовете на историците с дързостта и неопределеността на съдържанието си. 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Узунов, Ф., Международни отношения и военни конфликти 1919-1991,  С. 2001

История на Русия от най- древни времена до наши дни, С. 2002

Кисинджър, Х., Дипломацията, С. 1997

Мирчева, Хр., История на съвременния свят, С. 1995

 

 

 1. Реч на А. Хитлер в Берлин, 10 ноември 1937г.

 2. Цит. от Кисинджър, Х., Дипломацията, С.,1997 с. 359

 3. История на Русия, С., 2002 

 4. Цит. от Кисинджър,Х. цит.съч., с. 361

 5. Писмо на У. Чърчил от 4 май 1944 г. до Антъни Идън, министър на външните работи в правителството на Чърчил.

 6. Из мемоарите на У. Чърчил

 7. Пантев, А. “100-те най- влиятелни чужденци в българската история”