Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Представяме Ви arrow Натали Данаилова Василева

Натали Данаилова Василева

 

Името ми е Натали Данаилова Василева. Родена съм на 9.03.95г. в град Новипазар. Зодия риби съм. Четиринадесет години от живота ми са прекарани, именно,в това малко градче, намиращо се в област Шумен. Своето начално образованиеполучих в училище СОУ “Васил Левски” с помощта на г-жа Траянка Иванова, коятоположи основите на моите знания. Участвала съм в няколко конкурса застихотворения, от където имам грамота за първо място (местен конкурс) , грамотаза второ място (местен конкурс) и една грамота за трето място (националенконкурс). В момента уча в V езикова гимназия “Йоан Екзарх”, град Варна. Там, стърпение и отделено време от страна на г-н Христов, моите творения успяха най –после да излязат наяве. Хубаво е да знам,че съществуват хора, които ценят несамо моя, но и таланта на много други деца. Той не е просто даденост, а нещомного повече и много по – ценно. Продължавам да пиша стихотворения и сенадявам, че някой ден ще стана известна и ще живея вечно в съзнанията на хоратакато една добра и чувствена писателка.



IMG_3732.jpg  

 

Спомен


Спомен свиден и съдбовен,

`Се снове във мен, стои,

стар, специален, също скромен,

скита само, сън не спи.

 

`Се спасява ме от самотата,

`се ме скрива от смъртта,

`се се смее на съдбата,

но и сплаши в мен, съня.

 

Споменът ми, скъп, съдбовен,

стана вече стар, сълзлив,

спря да бъде свиден, скромен,

той скова се, стана сив.

 

Скри от мене свободата,

станах само блян, сълзи,

смятах за смъртта, съдбата,

а споменът ме мен уби.

 

Бог е любов


Живееше там празнотата,

обгърната в мрак, самота,

ала Господ създаде Земята,

а човека дари със душа.

 

Дари го с душа, но защо ли?

Така го дари и с криле,

а човекът ги плахо разтвори,

и литна, що сметна добре.

 

Той тръгна и веч не се върна,

скри се във тъмно небе,

с коварност на Бога отвърна,

що сметнал е туй за добре.

 

Господ надежда загубил,

но обич запазил поне,

а човекът е всичко загърбил,

що сметнал е туй за добре.

 

Ала върнал се после, човекът,

поискал от Бог, обичта,

а Господ отвърнал му – “нека,

но искам в замяна това:

ти ще получиш жена,

що силно ще любиш, обичаш

и аз ще простя ти греха,

ако Бог занапред не отричаш.”

 

  IMG_3743.jpg
 

Отминалите дни


Вятърът силно помита,

нашите стъпки забравени,

времето бързо прелита,

с мечтите във спомен оставени.

 

И втренчени отново заставаме,

навели глава към земята,

загубени в мисли оставаме,

в жестокия плен на тъгата.

 

Спомен лютив ни застига,

живее във нас и не спи,

отсреща ни, бавно премига,

и бълват отново сълзи.

 

Капките падат безспирно,

и парят по наште тела

и все тъй стоим ние мирно,

утехата търсим, една.

 

Как искаме дните да върнем,

животът да бъде игра,

детството пак да прегърнем.

да няма в очите тъга.

 

Да слушаме приказки чудни,

и после да тънем в прегръдки,

да броим звездиците будни,

да не мислим за наште постъпки.

 

Спомени мили и нежни,

тихо ума ти покриват,

после от топли, стават на снежни,

сковават се, бавно убиват.

 

Гледаме белите листи и мислим,

колко тъга, празнота в тях се крие,

но впоследствие,

           щом по – дълбоко премислим,

осъзнаваме нещо – по празни сме ние...

   

Един тъжен есенен спомен


Като множество мъртви тела,

нападали все по земята,

под стъпките екват листа,

и се чуват далеч във тъмата.

 

Люшкат се, клоните голи,

в картина потискаща, зла,

дори и самите тополи,

се къпят във сива мъгла.

 

Вятър да духа, започва,

крепят се стъблата едва,

луната безспирно посочва,

земята със сноп светлина.

 

Пусти пътеките, мрачни,

лежат си там, в тишината,

стъклата от чисто прозрачни,

мътни направи, мъглата.

 

Есен е, тиха е есен,

мракът не иска да свърши,

ала внезапно отникъде песен,

отекна, тъмата прекърши.

 

Там нейде старец стоеше,

мърляв, некъпан, немит,

с парцал във ръка се потеше,

бършейки пода, протрит.

 

Кашлица силна, сподавена,

а после и още една,

надежда отдавна оставена,

чете се в лицето с тъга.

 

Слаби, ръцете треперят,

краката помръдват едва,

очите във мрака се зверят,

краят нима е това?

 

Падна на пода парцалът,

след него и тежкото тяло,

очите се бавно затварят,

потъват в мъглата изцяло.

 

Тъмата в мъртвило обвита,

тиха, спокойна остана,

дори и бурята, нейде си свита,

забрави за свойта закана.

 

На сутринта, камбаните бият,

оплакват бездомника жален,

и кучета вън тъжно вият,

и подът остана си кален...

 
natali1.jpg
 

Зимна вечер

 

Зимата тежка, скована,

пътища бели, чертае,

пристигнал пак без покана,

облакът снежно ридае.

 

Вечер отново настана,

вятър самотно витае,

снежната бяла поляна,

за пролет отново мечтае.

 

Бурята скрита остана,

кога ще излезе, си знае,

закана реди, след закана,

а селото само гадае,

 

Земята със преспи застлана,

въздух отдавна желае,

а вятърът скри се, престана,

само леко с тревата играе...

   

Маскен бал

 

Земята е дворец огромен,

вятърът – красив воал,

въздухът е просто спомен,

а животът – маскен бал.

 

Всичките лица са скрити,

под измамните си маски,

те красиви са, покрити,

със примамващи украски.

 

Сърцето им, сковано, снежно,

с хубостта си те привлича,

първо те ласкае нежно,

после във калта те свлича.

 

Крием се безспирно ние,

то отново ни намира,

жално в тишината вие,

винаги от бяг ни спира.

 

Продължаваме далече,

тичаме от тез лъжи,

мислим, скрили сме се вече,

а маската ни пак стои.


Нови творби:

Ако приказка бе този свят

Последно сбогом

Цветовете на живота

Любовта във нас

Нашата игра
Нашата съдба
Тежката истина
Изкуство
Бездомник
Ако приказка бе този свят
Вяра, надежда, любов


   Играта на водата
"Умори ли се да бъдеш човек"
"Вяра, надежда, любов"
Любовта във всеки
"Вода за всеки, вода завинаги"
Един дъждовен ден
Летни мечти
За него никоя, за теб - някоя
Ето така
Дамата с червените воали