Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Противоречивата същност на човека и света в поезията на Яворов

Противоречивата същност на човека и света в поезията на Яворов
Оценка: / 11
СлабОтличен 
Автор Станислава Иванова   

 

Отличаваща се с напрегнато и драматично творческо търсене, с вечната неудовлетвореност и неспокойствие, Яворовата поезия бележи настъпването на нов етап в развитието на нашата национална литература.модернистичните течения на съвръмието определят основните насоки в голяма част от неговото творчество. С подчертания си афинитет към философските въпроси на битието той се приобщава към универсалното в европейското и световно изкуство, вълнува се от духовно-психологическите изживявания на личността, от нейния емоционален свят. Неспокойният и ненамиращ удовлетворение дух на поета е причина за раздвоението, за често противоречивите и разминаващи се настроения, идеи и мотиви, застъпени в неговите творби. Яворов пресъздава проблемите на човека и света, като често изпада в противоположни крайности, изследва тяхната същност и връзката между тях, обръща своето внимание към вътрешния свят на хората, към техните душевни състояния. Промяната в художествената ориентация през различните периоди на неговата творческа биография се определя от идейното, философско и естетическо развитие на авторовото съзнание.

Модернистичните идейно-тематични и естетически търсения на Яворов са свързани с проблемите на личността, с драматичните и преживявания, предизвикани от чувството за самотност и безизходица, от съзнанието за трагична обреченост. Авторът отразява и причините за тях, за това своеобразно раздвоение на аз-а, неговата неудовлетвореност и неспокойствие. Той изследва същността на човешката психология и глъбините на човешкото съзнание, претворява различните проявления на страданието. В стихотворенията се прави опит да се проникне в сферите на въображението и полета на мисълта на личността, да се разгадаят нейните вътрешно-психологически устои, движещите я ценности и ръководните принципи на нейната житейска философия. Поетът разкрива обективните и субективни основания на човешките усещания и емоции, мъчителните изживявания, причинени от невъзможността за постигане на близост между хората, от разрушените връзки между тях. Поривът към самоутвърждаване и желанието за себепостигане се сблъскват с усещането за лично безсилие, за безпомощност пред съдбата и света. Внушението в творбите се постига чрез нарушаване на конкретно-предметния рисунък и традиционната композиция. В стихотворенията си от своя втори период Яворов осмисля глобалните философски въпроси за същността на човешкото и природно битие, за стойностното и устойчивото в тях.

В поезията му проблемът за страданието е основополагащ, то е схванато като неизменна част от човешкото съществуване и като същност на човешкия живот пречина за чуството за трагична обреченост, предизвикващо терзанията на личността. Авторът изследва различните проявления на човешката мъка – социални, национални, духовно-психологически, като в модернистичната си лирика се спира предимно на емоционалните и превъплащения, интересува се от вътрешния свят на човека и неговите крайно субективни изживявания („няма зло, страдание, живот, вън от сърцето ми”). Вечно търсещия дух на лирическия герой, който никъде не намира покой, треовжното съзнание, че съдбата, световния ред често не зависят от него и го превръщат в своя жертва, самотата и липсата на устои причиняват драматичните душевни състояния на аз-а в творбите. Темата за смъртта, за отчаянието и липсата на изход присъстват също в много от сихотворенията. Чуството за безпомощност и безсилие пред самотата и невъзможността на личността да я преодолее усилват нейните терзания:

 

... Самотно ми е: чуствам пустинята въздушна

и слънчевия удар.

Природата сияе мъртво равнодушна...

Защо съм посред нея жива твар? ...

 

Поетът осмисля същността и силата на нейното страдание в процеса на драматичните и преживявания, изследва отражението му върху човешката психология.

За постигане на внушението и представяне на основните идеи Яворов си служи със средства и похвати, характерни за модернистичните естетически търсения. Нарушаването на конкретно-предметния и обективно-реалистичния рисунък е типична особеност на символизма, поетът използва определени образи-символи, чрез които се достига до същността на разглежданите проблеми и до по-голяма обобщителност. Често срещан похват в Яворовите стихотворения е възвръщането на финала към началото на творбата. След развитието си в завършека тя се връща към своята изходна точка, повтаряйки дословно или с вариации първите стихове („Ела!”  „Нощ”, „Не си виновна ти”). Това повторение внушава трайност, устойчивост на създадената ситуация, гради представата за липсата на изход от затворения кръг на страданието. Чрез описваните предмети се доразкриват чувствата, емоциите, психологическите състояния и настроенията на лирическия герой, те показват и неговите изживявания придобиват различен смисъл и значение. Подобно средство за внушение е използвано в поемата „Нощ”, особено в нейното начало и край:

„камина без топливо,

отоврена уста готови

проклятие да изрекът.

.....................................

Възглавието – камък същи,

леглото тръне и коприва.”

Тези конкретни предмети загубат обичайния смисъл, влаган в тях, и представят емоционалните преживявания на личността, свързани са с нейните сложни и противоречиви душевни състояния, с чуството за изоставеност и самотност, което предизвиква усещането за своеобразна гибел преживе. Творбата съчетава национално-традиционното и модернистичното начало, представлява особен поетически синтез между тях. В нея се проявява както въздействието на установената традиция в нашата литература, наблюдава се най-вече влиянието на Ботев, така и новите търсения на съвремието на Яворов, които определят литературното развитие през онзи период. „Нощ” е изява на едновременното въздействие на две литературни течения. Именно на това се дължи раздвоеността на поемата между установеното и настъпващото в момента изкуство, тя обвързва патриотичния порив и модерното светоусещане, двойнствената и същност е въплатена в нейната структура. Творбата отразява драмата на личността, тревожно лутаща се между полюсите на идейното и социално обезверяване и поривите към възвръщане на копнежите и идеалите. Героят се стреми към трите изконни същности на битието – майката, родината и любимата, за да намери упование и хармония чрез тях. В „Нощ” Яворов разкрива вътрешната борба на аз-а, неговото субективно и национално страдание. Той показва душевните му терзания, тревожното съзнание и мъката, предизвикана от него:

„............... В глава

ни миг остава вихра мисъл,

в душата хаос и тревога.

.......................................

И мъка, знойна мъка ..........???????

в сърцето ми забива.”

В кошмарни среднощни видения пред него се явяват майката, любимата и родината, над които витае образът на смъртта, тленността и напразността на човешките усилия, на безпомощността на личността пред независещи от нея обстоятелства, пред мъката и страданието. Те са последица от противоречивите изживявания и състояния, чувството ту се приближава, ту се отдаличава от надеждата, редуват се мечта и кошма, терзание и отдих, такакакто светлина и тъмнина, ден и нощ. Въображението е в непрекъсната тревога и поредицата от видения се превръща в безкраен кошмар, цялата поема внушава ненамаляващо напрежение.

В творбата вярата се сблъсква с безверието, достигащо дори до отчаяние, копнежът за близост среща чуството за самотност. Героят е раздвоен между порива към действие и усещането за лично безсилие, между съзнанието за неизпълнен патриотичен дълг и за трагична предопределеност и обреченост, появява се и мотивът за смъртта. Той е разколебан и страдащ, мъчи се да се самоопредели, да намери своята цялост. Кошмарните картини, които носят и предчувствието за гибел, съжителстват със светли пориви към обич и всеотдайност. Внушението се постига чрез преплитане на традиционни поетически образи и средства и похвати, характерни за модернистичните търсения. Именно поради тази причина в поемата се наблюдават два отделни образно-стилистични пласта. Първият е по-традиционен, романтично-приповдигнат, в духа на възрожденските идеали и стойности, които се превръщат само в спомен, оставт в кръга на недействителността, мечтата и съня. Лирическият герой е съпричастен към съдбата на родината, към нейните страдания, чувства и отговорен и задължен към нея, готов е да изпълни своя синовен дълг: „Прости, родино триж злочеста,/прости разблудното си чадо./Ще бъда твой! Кълана се, майко,/ кълна се в хилядите рани/ на твоята снага разбита;/ кълна се и в мечтите твои/ за бъдещност честита:/ с кръвта си кръст ще начертая...” Аз-ът разбира страданията на разпокъсаното и безпомощно пред своята участ отечество. В първата част на творбата е показана драмата на разединения от него и поради това виновен пред нео лирически герой. Търсещ опора, стремящ се към постигане на вътрешна хармония, той се кълне пред родината – „с кръвта си кръст ще начертая”, който „на дух свободен всегдашния ще бъде път”. Желанието да и служи, чувството за лично прегрешение пред родната земя определят себепожертвователната всеотдайност, с която личността се отзовава на нейните мъки и тегла. Въздействието на установената литературна традиция в поемата „Нощ” се проявява във влиянието на Ботев, идеите на гениалния поет се преплитат с модернистичните възгледи и търсения на Яворов. Както и Ботев, той схваща отечеството като висша ценност в съществуването на всеки, като определящо смисъла на човешкия живот и поведение. Стремежът на лириеския аз в „Нощ” да му се посвети и да му служи е свързан с неговия копнеж да намери покой и успокоение за вечно търсещия си дух, да открие цел, осмисляща неговото битие. Но себепожертвователността му се сблъсква с невъзможността за действие, той чувства своята обреченост и усеща личната си безпомощност:

„Макар и слаба, пак десница

ще може – ето...А това

вериги! Кой ли и защо,

кога ли ме е оковал?”

Влиянието на възрожденската ни традиция се проявява при изграждане на образа на майката като съкровена опора, като въплащение на безкористната и чиста обич. При нея лирическият герой търси облекчение, опитва се да се отърси от гнета и притискащата го болка на отчаянието и безизходицата. Тя се появява в момент, когато аз-ът допуска в съзнанието си мисълта за собствената си смърт („И аз да бих сега умрял”), явява се като постигната утеха и намерено успокоение. Майката му пее „и сладко,/ и толкоз тъжно”, носи спомена за неговото детство, надеждата за спасение, за постигане на щастие. Тя обаче остава затворена само в кръга на недействителността и на мечтата, сблъсква се с трагичното съзнание на личността („зная, ще умра”), с мисълта, че в живота няма да открие покой и успокоение („тъй ще бъде и докрай”). Сякаш за да потвърди тези предчувтвия, идва и картината на „хладен гроб” с „босилек – цвете”, върху който майката плаче „и в летен пек и в зимен мраз”.

В поемата „Нощ” лирическият герой на Яворов се намира на кръстопът, прави опит да осмисли състоянието си, търси отговор за своето битие, възможност за осъществяването си. Той се стреми да открие ценности и опори, за да преодолее трагичната си самота, но усеща непреодолима сила и единствената перспектива, кояо му остава, е перспективата на онова, което не зависи от него. Драматичните изживявания на личността образуват втория художествен пласт в творбата, въплащаващ модернистичните търсения на съвремието на поета. Нейното психологическо страдание е свързано с чувството за трагичната и обреченост и предопределеност вечно да дири покой, изгаряща от душевни терзания и мъчена от самотата и отчуждението:

„............... Чернило черно

орисници ми предвещаха.

И няма никога душа

криле по воля да размаха!”

И  трите части на поемата рязко се извършва преход от едно вътрешно състояние към друго. Виждайки образите на родината, майката и любимата, на аз-а му се струва, че е възможно да постигне душевна хармония и спокойствие, но след това рязко се прекъсва това състояние на намерена утеха, независещи от него сили се намесват, без да може да им се противопостави. Страдащ от живота, той се пренася в света на въображаемото, където среща своята „мечта” и търси щастието с любимата „далеч от хората, в гори/ в море широко”, за да намери своя рай, да открие и постигне вътрешна хармония („там не могат/ ни злоба людска, ни закон/ досегна рая ни...”). тази идея също се оказва обречена. Напрегнатият и неудовлетворен дух на героя е раздвоен между живота и смъртта, между мечтата, копнежа и действителността, намира се в състояние между бъзсъницата и съня. Разединението се пренася и в неговите видения, лутащи се мецду краисивия блян и мъчителния кошмар. Страданието му е причинено от трагично неразрешимите душевни противоречия и конфликти.

Самата постройка на творбата, композиционната обработка, развитието на идеите и градацията на настроението внушават представата за психологическото състояние на личността, за противоречивите и преживявания. Повишеното използване на глаголи и причастия създава чувството за постоянно действие, движение от една към друга крайност, бърза смяна на картините-видения. В поемата се чувства напрегнатост, заредена е с тревога и безпокойство, събитията никога не се изживяват еднопосочно, преплитат се различни настроения и мисли. „Нощ” е изградена върху основата на непрекъсната антитезисност, на преплитането между реално и въображаемо, прескачане между полюсно противоположни чувства и изживявания. Постига се внушението за неорганизиранея свят на човешкото въображение и емоции, аз-ът се лута между будното състояние и сънищата кошмари, онова, което се явява в съзнанието му. В духа на модернистичните насоки и творчески търсения е повишената роля на художествената условност. Видимият свят е крайно психологизиран, съответства на душевните терзания на героя, а в началото на поемата онова, което характеризира вътрешните му изживявания е опредметено. Творбата свидетелства за настроенията на една преходна епоха, тя съчетава отмиращите вече възрожденски идеали с модерното самовглъбяване и изживяване на самотата, с вниманието към вътрешния свят на хората.

Своето окончателно обръщане на символизма и модерната поезия Яворов демонстрира в стихотворението „Песен на песента ми”, изява на неговата идейна и естетическа преориентираност. Авторът се вълнува от философските въпроси на битието, претворява противоречивата същност на човека и света. Той се спира на проблемите на личността, нейното драматично усещане за живота и битието, доведено до краен индивидуализъм:

„Че няма зло, страдание, живот,

вън от сърцето ми – кивот,

където пепелта лежи

на всички истини – лъжи.”

Творбата има характер на житейска и поетическа равносметка. Яворовият лирически герой е отчужден от останалите, страдащ от „самотност неприветна” и изправен пред непреодолима сила, която не е пречка за непрестанните му търсения. В „Песен на песента ми” поетът разкрива драматичната неудовлетвореност на личността, родена в сблъсъка с действителността, която води до резигнация и затваряне в свой собствен свят. Реалността убива мечтата и стремежа към нея. Това се превръща в основна причина за сложния и противоречив процес на нравстено и идейно обезверяване, на загубването на идеала и целта в живота. В духа на новите литературни тенденции и модерни насоки е идята за самовглъбяването на аз-а, за гордата извисеност над тълпата, която го обрича на самота и отчуждение от действителността:

„Надире не поглеждай – няма жив

на мъртавците сред тълпата:

едни останаха там

безплътни призраци, едвам

съзирани през тишината

на спомена мъглив.”

Светът е възприет като непознаваем и враждебен, в който се сливат в едно истината и лъжата, животът и смъртта, радостта и страданието. Героят търси нови опори и психологически устои за преодоляване на самотата, опитва се да открие идеал, който да следва. В стихотворението Яворов утвърждава страданието като същност на човешкото битие и неизменна част от съществуването на хората, намиращо се „ по средата/ на истината и лъжата”. Личността страда, търсейки истината за света и хората. Тя успява да намери нови ценности, преосмисля своите философски възгледи, разбирането си за смисъла на живота. Гордото надмогване над земната суета, затварянето в свой свят превръщат самотата от нежелана и „неприветна” в търсена възможност за самоосъществяване („връх е самотата”). По този начин аз-ът възстановява духовното си равновесие, възвръщането на „мечтата” му носи вътрешна хармония и душевен мир („И ти се върна, моя красота!...И ти се върна! – празник ден”). Той установява своя нов идеал, утвърждава преоткритите си стойности, които превръщат субективните му духовно-психологически изживявания в мерило за истиност и основа на човешкото познание. Отмирането на колективните ценности се превръща в основание и предпоставка за неговото самообособяване и отделяне от другите. Идеите, заложени в „Песен на песента ми”, стават основа на Яворовия по-късен индивидуализъм, обесняват вниманието му към субективните преживявания. Творбата регламентира същността на идеалите и копнежите, онова, към което героят се стреми. Авторът опоетизира смъртта, в която единствено може да намери покой и утеха за душата си:

„ в копнение за мир небесен

ний двама тук ще изгорим,

ний двама с теб, моя песен!”

Мъчителното и драматично себеотстояване се превръща в смисъл на човешкото съществуване („ще горим”). Себеутвърждаването и доказването стават основна цел на личността.

Стихотворението е изградено върху основата на сблъсъка между мечта и реалност, като подобна антитезистност носи определено идейно и емоционално значение, разкрива разочерованието на лирическия аз от действителността и основанията му за това. За постигане на внушението важна роля има ображът на мечтата, символизираща човешките стремежи и идеали, напрегнатото и непрестанно търсене на личността, нейната неудовлетвореност и неспокойствие. Завръщането на мечтата означава възвръщане на надеждата за осъществяване на копнежите и идеалите и. Други знакови образи в творбата са тези на „пламъка” и на „горенето”, които внушават представата за духовно-психологическите изживявания и състояния на героя. Те са символно-метафорично обобщение на напрегнатата и неспокойна човешка същност, нейната вечна неудовлетвореност я прави противоречива и разединена. Процесът на „горене” е отражение на вътрешната динамика, безпокойство и напрегнатсот, използван от Яворов и в много от останалите му творби. В „Две души” този образ-символ представя идеята за непремиримостта и противоречивостта на човешкото съзнание и живот, показан като вечно напрегнато и мъчително „горене” („Аз не живея: аз горя”). Стихотворението е своеобразна поетическа изява на вътрешната напрегнатост, на мъчителната противоречивост на лирическия герой. Той изживява две полярно противоположни чувства, раздвоен мецду добро и зло, между двете възможни посоки в живота:

„........................ Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон. В гърдите ми

те пламъци дишат и плам ме суши.”

Така, разкъсван от вътрешни противоречия, се лута без посока, носещ трагичното съзнание за предопределеността на съдбата си –да не открие покой и да не намери отговор на въпросите, кото не му дават мира. Авторът разкрива драмата на човека на кръстопът, който не успява да установи мястото си в света и да остави нещо след себе си:

„И подир мене с пепел вятъра навсъде

Следите ми засипва: кой ги знай?”

Яворов утвърждава драматичните конфликти и противоречия като същност на човешката душа и битието като цяло. Неговата поезия се превръща в своеобразна изповед на един вечно неспокоен дух, а основните характеристики на аз-а са крайната напрегнатост във възприятието на живота („аз горя”) и раздвоеността в мислите, чувствата и настроенията. Героят се колебае между вярата и съмнението, между надеждата и отчаянието. Това колебание, неговата двойственост в преживяванията предизвикват духовното, психологическо и житейско страдание, схванато като неизменен белег на човешкото съществуване. Освен в „Две души” поетът разкрива изворите на душевните терзания и в стихотворенията „Аз страдам”, „Честит е”, „Дни в нощта”, „Угасна слънце”, „Ледена стена”, „Може би”, в които прониква във вътрешно-психологическите сфери на човешката душевност, в емоционалния свят на личността и търси основанията им. Той се опитва да открие причините за страданието и последствията от него, драматичните субективни изживявания, които то предизвиква. Вътрешните противоречия и душевните конфликти на аз-а са осмислени като вътрешно-психологическа нагласа на духа („Аз страдам”). Лирическият георй на Яворов вечно дири покой, не успява да намери отговори за битието, за мястото си в света. Раздвоен и страдащ, той постоянно обръща поглед към бъдещето с надежда то да му донесе желаното спасение и удовлетворение („И винаги напред, всякога диря.../ Аз вечно диря”). В желанието си да се самодокаже и да отстоява себе си и своите идеали личността е разединена между доброто и злото, между възвисението и падението, между живота и смъртта. Душевната мъка и нравствено терзание са схванати като неизменна характеристика на индивидуалното човешко битие, неразривна част от земния път на хората:

„Аз страдам. И в самозабвението на труда,

и в саморазяждането на покоя –

на битието в зноя,

на извънсветовни блянове в студа –

кога летя, когато падам,

аз страдам.”

Страданието, предизвикано от непрестанното търсене на житейските истини, от невъзможността на героя да се промени и да се противопостави на съдбата си, се превръща в основна причина за неговата житейска драма. То се основава и на конфликта с действителността, на разрива между личните духовно-нравствени идеали и пошлия характер на ежедневието („Недей ме пита”, „Честит е”, „Другари”, „На пладне”). Отвратен „от евтини напивки, крясъци и глуми”, той се затваря в свой свят. Липсата на високи обществени ценности и идеи ражда неговото презрение към реалността и всичко, което среща в нея. Споменът за отминалите стойности, за отмрелия дух на миналите времена се сблъсква с пошлата картина на настоящето („Недей ме пита”). Това разминаване между идеал и действителност причинява отчуждението на личността, оформянето на индивидуалистическо съзнание. Яворов показва процеса на самоизолация, на прекъсване на връзките със заобикалящия свят. („Другари”, „Дни в нощта”). За постигане на внушението поетът често използва образа-символ на нощта. Тя носи чувство за самотност, прекъсва сръзката с останалите, нейната тишина ражда в душата на героя безпокойство, предизвиква смут. Ношта символизира откъсването му от другите, неговото отчуждение разкрива душевното му състояние и вътрешни терзания, отделя го от света и хората, предизвиква усещането за безизходица и безнадеждност,за липсата на спасение от това положение („Вечно тая студена, непрогледна нощ” – „Дни в нощта”). Чувствата, спомените, копнежите, които през деня са забравени, натрапчево излизат на преден план и внасят в душата му безпокойство. Лирическият аз страда поради невъзможността да осъществи мечтите и идеалите си. Уединението му се определя в пространството – „ледена стена” го отделя от останалите, вън от нея се движи светът, който му е непонятен и чужд. Той го вижда, но всеки опит да проникне зад стената е обречен. Отчуждението и изолацията на героя се причиняват от сблъсъка му с непреодолима предопределеност, предизвикваща усещанео за безприютност и безродност”

„Ледена стена – под нея съм роден.

Стъклена стена – отвред съм обграден.

Хладната стена – замръзва моя дух.

Вечната стена – с глава я не разбих.”

Орисана да се среща близост, личността се лута безспир, без да намира разбиране и без да може да избяга от самотата. Яворов разкрива вътрешното му съзнание за безизходица и безперспективност:

„И аз лежа безсилен да се дигна

изпод надвисналия леден мрак.”

                                     / „Угасна слънце” /

Драматичната напрегнатост на духа, чувство за изолация и отчуждение от тълпата („вечно сам в тълпата”), преследване на миражен порив и липса на надежда за осъществяване на копнежите са всички онези основания, мотивиращи силата на страданието и болката („Може би”, „Дни в нощта”, „Угасна слънце”).

Стремежът към превъзмогване на душевното терзание и преодоляване на лъката е отразен в „Копнение”. Вечно търсещият дух на аз-а се стреми към духовно самопостигане. С поглед „вечно устремен/ напред, към утрешния ден”, той се опитва да открие своята перспектива в бъдещето, за да осъществи идеалите си и своите мечти. Преследвайки непрестанно целта си, лирическият герой на Яворов не съзира край на страданието, обречен е неспирно да се лута:

„Все туй копнение в духът,

все туй скиталчество из път,

на който не съзирам края.”

Крайната напрегнатост във възприятието на живота и света, неспокойствието на духа определят неговото основно състояние и драматичните му психологически изживявания. Обезверен във възможността за осъществяване на копнежите си в реалната действителност, за постигане на мечтите в сферата на обективното битие, творецът насочва търсенията си към съкровените, интимни измерения на човешките взаимотношения. Стремежът на личността към духовно успокоение е пресъздаден и в любовната лирика. Поривът към превъзмогване на страданието чрез възстановяване на човешката близост е тема на много стихотворения – „Ела!”, „Блян”, „Пръстен с опал”, „Ще бъдеш в бяло”. Героят бяга от самотата, търсейки постигането на духовно единение, на емоционална пълноценност и душевна хармония. Образът на любимата няма реални очертания, не е конкретизиран, любовта е красота и чистота, хармонична цялост, връзката между душите е молитвата и тихото съзерцание („Вълшебница”, „Ела!”). Тя е възможност за своеобразно успокоение и освобождение от напрегнатия душевен драматизъм, идва като „прохладен лъх” с копнежа за нова „зора”, като облекчение, носещо спокойствие и утеха. Обичта е и бягство от конфликта с действителността, бягство от самата реалност:

„Ела свидетелствувай – в мрачна безнадеждност

как чезна за доброто, как му вярвам аз;

ела свидетелствувай колко тепла нежност

душата ми опази в тоя леден мраз;

свидетелствивай още лудата бебрежност

на моята любов... Напук на участ зла не бой се и ела.”

Любовта е разкрита като спасение от отуждението и самотата, от напрегнатите изживявания, от затварянето в собствения свят, предоставя своеобразен изход. Затова поетът най-често я сравнява със „сън” и „мечта”, а любимата е някакво небесно същество – „ангел” или „на крехка майска роза пъпка”(„Блян”). Но в „Стон” пречистващата обич се превръща в трагичен порив, в усещане за непредотвратима мъка:

„Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка-и в мъката любов!”

Безуспешни са усилията на личността да намери „гърди – гърди си да притисна/ сърце що с моето съгласно/ да бий и чезне.” Разочерованието и страданието я съпътстват докрай, тя се лута от една крайност в друга, без да постигне покой. Желанието за близост се сблъсква с невъжможността за осъществяването и, връзките между хората са безвъзвратно прекъснати:

„Те няма да се чуят ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома.

Те – сянка на мъж и сянка на жена.”

                                                           /”Сенки”/

В стихотворението „Сенки” авторът вижда мъжа и жената напразно устремени един към друг, като „сенки”, които не могат да се достигнат. Всички опити да се доближат са обречени, безпомощни в копнежа да възстановят изгубената близост. Трагичната невъзможност за постигане на успокоение и удовлетворение в реалността е резултат от разнородността на чивешките възгледи, от трагичната предопределеност на човешките контакти („Сенки”, „Среща”, „Не си виновна ти”). Любимата е недостижим блян, който остава единствено в сферата на мечтите.

Вечно търсеща цел в живота, личността в поезията на Яворов не намира удовлетворение, неспокойният и дух се мята от крайност в крайност, напрегнато устремен към бъдещето. Мъчителните и драматични изживявания са характерна особеност в духовно-психологическата нагласа на лирическия герой, страданието е предизвикано от неговото раздвооение и противоречиво възприятие на живота и света. Дълбоките психологически откровения и поетико-философски размисли за вечните въпроси на битието, разглеждането на индивидуалната човешка проблематика са белези на идейно-естетическите, модернистични търсения на автора и отправна точка към творчеството на българските  символисти.