Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Магнетичната сила на любовта в разказа "Шибил"

Магнетичната сила на любовта в разказа "Шибил"
Оценка: / 85
СлабОтличен 
Автор Димитър Александров   
Художественият свят на Йордан Йовков е синтез на естетическите търсения от 20~те години на XX век, когато умората от войните се проявява и в духовното пространство. В разказите на писателя неизменно присъстват общочовешките теми - за любовта и омразата, за греха и изкуплението, за красотата, която трябва да излъчва нравственост...

 

Художественият свят на Йордан Йовков е синтез на естетическите търсения от 20~те години на XX век, когато умората от войните се проявява и в духовното пространство. В разказите на писателя неизменно присъстват общочовешките теми - за любовта и омразата, за греха и изкуплението, за красотата, която трябва да излъчва нравственост. Във всички творби се усеща Йовковото схващане за категориите красиво, добро и възвишено, те са взаимно остойностени и допълващи се. С характерната за писателя сложна обвързаност между теми и проблеми мотивът за магнетичната сила на любовта се проектира в много от разказите в цикъла "Старопланински легенди".

Разказът "Шибил" проследява пътя на нравствения катарзис на човека под силното въздействие на любовта и красотата. Любовта може да бъде греховна и тъмна стихия, но Йовков я вижда като духовно извисяваща човека сила.

Магнетичната сила на любовта в "Шибил" е не само човешко проявление. Тя е функция на духа, красотата и стремежа към добро. В разказа не се проявява като естествено човешко чувство, а добива трагичност. Любовта е по-силна дори от е инстинкта за самосъхранение на живота. Трагичният край на любовта е всъщност нейно тържество и дори смъртта зазвучава като апотеоз на магнетичната й сила.

Ключ към разбирането на разказа е връзката между заглавието и мотото в началото: "Радка на порти стоеше, отдолу иде Мустафа...". Между Шибил и Рада е пътят, който води отдолу нагоре. Устремен към любовта, Шибил се завръща към човешката общност нравствено пречистен. Рада (с етимологичен корен "радост") издига мъжа нагоре, към високото пространство на чистото, доброто, светостта. Името Мустафа също е символно. Шибил е хайдутинът горе в планината, Мустафа ("избраник") е, когато се връща в селото без оръжие. Името говори за вътрешна промяна у героя. Мустафа е знакът на извисения и облагороден човешки дух, въоръжен единствено с любов.

Пространството в разказа е поляризирано и допълва внушението за магнетичната сила на любовта. Долу е селото, което за Шибил е капан. Горе е планината - роден дом, но отдалечен от човешката общност. Между тях е пътят - единение между селото и планината. Мотивът за пътя е двойнствено преосмислен - там стават убийства и грабежи, но там пламва и любовта. Пътят разделя като граница двете пространства.

Иовковите разкази често следват християнския модел на преображение. В Евангелието то се свързва с образа на Исус Спасителя, който се явява пред Петър ,Яков и Йоан, за да укрепи вярата им, да ги увери, че макар по външност да изглежда като другите, той е син Божий. Внушена е идеята, че човек може да промени видимото, но същността му остава неизменена. Тя се проявява под въздействието на някаква сила, мотив или стимул. За Шибил такъв фактор е любовта. Той изминава дълъг път на самопознание. Откроява се Йовковата визия, че чрез любовта човек изявява природата си, своето истинско Аз.

Промяната у Шибил е логична и необратима и преминава през няколко етапа. Неочакваната среща с Рада на пътя променя отношението му към света. Докосването му до красотата предизвиква наченки на прелом - усмивката на героя, странната кротост на хайдутите, промяната в природата. Силно художествено внушение има мотивът за птицата -прокоба, носителка на дяволското начало: "Черен гарван прелетя над тях". Шибил открива кой е, когато вижда Рада. Докато е далеч от нея, той я вижда като плячка: "Жени тук, сред Джендемите... това е добра плячка!". Когато се изправя срещу нея, той е вече разколебан. До този момент хайдутинът е погазил много от писаните и неписаните човешки, нравствени и Божии закони: "той не знаеше, нито искаше да знае кое е грях и кое не". Вижда Рада като "чудновата бърканица" от "жена, дете и дявол". Шибил е несигурен при срещата с Рада. Нарушена е неговата вътрешна хармония, представата му за подредеността на света.

У Йовковия герой настъпва объркване, смущение. Мисълта за Рада го кара да се вгледа в себе си и да потърси друг начин за общуване с хората. Търговците, които спира, не ограбва, а пуска да си вървят и "да носят много здраве на Рада". Хайдутите забелязват промяната у героя - той е престъпил хайдушката клетва, а това е страшен грях. Те не могат да приемат влюбения Шибил: "Не го убиха, но избягаха от него, както се бяга от чумав". Наказват го не със смърт, защото убийството би го превърнало в жертва. Бягството означава унижение, то превръща Шибил в ненужен човек, който трябва да бъде наказан с мълчание и самота. Грехът му към хайдушката клетва не се съизмерва с живота, затова го оставят жив. Това е единственото право на избор, което има Шибил. По-нататък съдбата му е предрешена, предопределена от магнетичната сила на любовта.


Вече сам, Шибил заживява с любовта си към Рада. Обърната е мярата му за ценностите в живота и златото вече не го блазни. Любовта до такава степен го обсебва, че загубва инстинкта си за самосъхранение. Щедростта му е внушена чрез глагола "тече", алюзия за неизчерпаемост: "И тогава парите от царските хазни, които беше обирал, пръстените, измъкнати от ръцете на живи и умрели, златото и среброто от черкви и манастири - всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико Кехая, все подаръци на Рада".

Накрая Шибил извървява не само духовно, но и физически пътя си към Рада. Магнетичната сила на любовта е внушена чрез мистификацията, която го води към смъртта: "Шибил ясно виждаше две очи, които го гледат, една усмивка, която го мами. Той стана, тръгна подир тези очи и тази усмивка и повече не се обърна назад". Финалната сцена е наситена със символи, зад които прозира Йовковият естетически и художествен поглед. Чрез любовта Шибил е прозрял и приел други нравствени закони, но личност, която е сторила грях, трябва да бъде наказана. Любовта връща героя към праведността, но за Йовков това не е достатъчно. Злодеянието, престъплението, грехът към човешката природа не могат да бъдат заличени. Тук прозира влиянието от християнската етика, според която нищо не може да се скрие от всевиждащото око на Бога. Любовта винаги трябва да почне на чисто, затова Шибил получава възмездие, а след това прошка - бялата кърпа, която някой "отчаяно" размахва от черковното кафене. Любовта предвещава гибел, а не хармония и подреденост. Всеобщият закон за хармонията и подредеността в света не отчита това, че Шибил не се е променил, не е станал друг, а се е себеоткрил, осъзнавайки чрез любовта кой е и какъв иска да бъде. Той тръгва пречистен, след като оставя всички знаци на хайдушкото битие и вече не се обръща назад. Оръжието за него е бреме - "тежка му се видя пушката". Устремен към любовта, у него умира хайдутинът, а се вижда юнакът хубавец -"Какъв юнак! Какъв хубавец!". Чрез любовта героят открива доброто, истината, носи не пушка, а червен карамфил. Символът е двоен. Карамфилът означава любов , но и ненужна смърт. Червеното цвете е знак за магнетичната сила на любовта, под чието влияние е преоткрил себе си. Той тръгва пречистен, но това е видяно само от бея: "Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре".

Силата на любовта преобразява и Рада. Тя е използвана като примамка, но също потъпква законите на своята християнска общност в името на любовта. Шибил и Рада са огледални образи. Те са свободни хора, вътрешно независими от обществото. Тяхната любов няма бъдеще, защото героите не се вписват в установените порядки. В този смисъл те нямат собствена религия - единствена религия за тях е любовта. Върху героите лежи грехът и те го изкупват със страдание и смърт. Любовта на Рада е награда, която осмисля смъртта. Трагичният край на двамата е тържество на нейната магнетична сила и отрицание на измамата и подлостта. В поантата на творбата любовта удържа морална победа.

Велико кехая извършва страшен грях срещу любовта. Името му носи двузначен символ - Велико идва от "велик", "божествен", но той съвсем не е такъв. "Кехая" означава богат, но героят е духовно беден. Наказан е със страдание, с кръв и съзнание за вина. Той обича Рада като вещ, с егоистична и деспотична любов. Бащата трябва да бъде опора, а не бреме или пречка. В известен смисъл възмездието , което получава, е жестоко, защото няма по-чудовищно наказание от вината за смъртта на собственото дете. Извършил морален грях, той получава морално възмездие.

Изкуплението като съдба застига и майката на Шибил, защото родителите носят мъката като наказание за извършените от децата им грехове. Тя не е внушила и утвърдила у Шибил морална ценностна система, затова страда. Велико кехая и майката на Шибил принадлежат към други светове, но съдбите им са свързани, с любовта-смърт, която поставя знака си върху съдбите на Рада и Шибил.

Разказът "Шибил" внушава, че любовта води личността към естественото човешко съществуване. Тя облагородява и нравствено го извисява. Романтичният подход, проявен при избор на ситуации и герои, се преплита с реалистичното изображение на човешкото поведение и характери, на изпитанията, които трябва да се преодолеят.