Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow "Децата на града" в едноименния цикъл на Христо Смирненски

"Децата на града" в едноименния цикъл на Христо Смирненски
Оценка: / 85
СлабОтличен 
Автор Милеслава Богданова   

 

Проблемът за града и отражението му върху живота на обикновените хора е един от основните, застъпани в българската художествена литература. За него говори с недоверие Елин Пелин в своите разкази, посветени на патриархалния свят на село. Пак градът е споменат като съсредоточие на беди и нещастия, на разруха и човешка трагедия в лириката на поетите Пейо Яворов и Димчо Дебелянов. Не остава чужда тази тема и в творчеството на Христо Смирненски, който успява да вдъхне живот на “гранитните пазви” на града, за да подсили трагедията на онези, обречени да страдат, ма “децата на града”.

Точно на тях, на малките Гаврошовци, вперили жаден поглед във витрините, на Уличните жени, изгубили младостта и живота си в похотта на града, на Старите музиканти, свирещи своите последни песни на незначителните си бедни съдби, Смирненски посвещава едни от най-хубавите си и най-човечни стихове. Това са все стихотворения, разтърсващи читателя из основи със своята актуалност във всяко едно време, защото показват страданието, причинено от мизерията и нищетата на едни най-обикновени хора, загубили младостта, вярата и мечтите си в големия и неприветлив град.

Кръщавайки цикъла си стихове “Децата на града”, поетът далеч не цели да ни насочи към мъката на изнурените детски лица, подложени на лишения от най-крехка възраст. Деца са всички онези рожби на града, дарили му своите въжделения, своите надежди, своите души с вярата в светлия утрешен ден на избавлението. Образите, които Смирненски рисува, звучат едновременно специални в своята конкретика, но и обобщаващи, представители на една повтаряща се реалност. Пред очите ни умира само една от тютюноработничките, поредната безименна жертва на “жълтата гостенка” и ние изпитваме състрадание към нейната несправедлива участ, но още по-голяма става мъката ни, когато осъзнаем, че зад всеки герой на Юношата се крият още десетки разплакани очи, изгубили себе си гранитния град.

Трагедията на децата на града е своеобразно рамкирана от две ключови стихотворения – „Работникът” и „Вълкът”. В тях Смирненски изгражда два антиподни образа на стария и новия свят; на света на светлото утро за изнурения труженик и на умиращото робство, наложено от капиталиста. Работникът е добре познатият ни образ от пролетарските стихове на Барда на революцията. В него лесно виждаме Прометей на утрешния ден, пръскащ щедро „рубинени огньове” в мрака на робския живот и страданието. Промяната е неизменна и е по-близо от всякога моментът, когато хищното охолство на капиталиста ще бъде премахнато и няма да измъчва вече честния и трудолюбив работник. Старият свят трябва да се оттегли, за да се настани равенството в дните на бедните и изстрадали деца на града. И всичко това ще се случи, Работникът ще успее да победи Вълка в неравностойната им борба, но не днес. Страданието не може да бъде ликвидирано веднага; макар и близко, промяната е все още недостъпна, а рожбите на „стохилядния град” все още не могат да избягат от съдбата си.

Рисувайки картината на шумния и разблуден град, Смирненски детайлно ни запознава със съдбата на обикновените страдалци – честните хора, които не са имали късмета да се родят под щастливата звезда на охолството и безгрижието. Особено впечатляващо в това отношение е стихотворението, посветено на истинските, физическите деца на града – малките Гаврошовци. „Братчетата на Гаврош” е изградено като своеобразен монолог на автора със скования от злоба град на разрухата и фалша. То започва с директен упрек към царството на „електричните глобуси”, останало безчувствено  дори към мизерията на бедните деца. Те никога не са имали детство на безгрижие и радост, никога не са се смели истински, защото съдбата и градът никога не са били благосклонни към тях. Със своята невинност и безсилие бездомните Гаврошовци, вперили поглед в лъскавите витрини, са една покъртителна гледка. И те са деца, деца на града, но не и деца на избраните да се къпят в щедростта на светлината на електричните глобуси. Животът е безмилостен към тях, така, както е дащен към другите. Градът е тяхната мащеха, даряваща им мъка и отчаяние, но пък е и майка за останалите „доволници”, щастливи по презумпция:

 

Пред твоите витрини блескави

накуп застават често те

и колко скръб в очите трескави,

и колко мъка се чете!

 

Но тръгват си те пак одрипани,

с въздишки плахи на уста,

а тез витрини са обсипани

с безброй жадувани неща…

 

Малките братчета на Гаврош жадуват не лукса на антиподите си, а елементарните човешки неща, нужни за едно човешко съществуване. Но не. Градът е безмилостен към тях и всичко, което щедро им подарява, са въздишките на отчаянието и безконечното страдание. Съвсем различно звучи сега финалът на творбата, макар че е досущ като началната строфа. Далеч по-студен и мрачен е сега градът, откраднал детството на децата, за да им даде не усмивки, а тежки въздишки на разочарование.

Отново в духа на отчаянието и погубените мечти е и стихотворението „Уличната жена”, разкриващо друг събирателен образ от чедата на града. Едва ли ще е странно, ако твърдим, че това стихотворение е продължение на вече започнатото внушение от „Братчетата на Гаврош”. Основният образ, умело разкрит Смирненски, е образът на младата жена, загубила себе си, своите мечти и душа в стохилядния гранитен град. Като че ли малките Гаврошовци, някога вперили поглед в лъскавите витрини, вече са пораснали, без обаче да се променят. Техният свят все още се простира на улицата, техните очаквания и надежди са по-мъртви от всякога, ето защо единственото, което им остава, е да танцуват разплакани под фалшивите тонове на цигулката на живота.

Драматизмът на Уличната жена е осезаем, не само заради създаденото усещане за мрак („нощта”, „черни”), но и заради настъпилото морално и духовно падение на героинята. Макар и млада, нейният живот е вече погубен, а невинността й отдавна е загинала в прашните улици на страданието. Бедността, мизерията, отчаянието са й отнели всичко, което някога е имала, за да я убият бавно:

 

Закичила гърди с увехнали циклами,

сама посърнал цвят,

завръщаш се дома пияна от измами,

за да беседваш с гостенина Глад.

 

А там виси, уви, над масичката прашна

портретче на дете

и в ясний поглед на невинност някогашна

сегашният ти ужас се чете.

  

След тези картини, нарисувани от автора, трудно можем да си представим  по-голямо страдание, по-разтърсваща трагедия. Но, уви, такива съществуват и се превръщат в поанта на стихотворението:

 

Но щом простре ръка душата ти да вземе,

тя (смъртта) в миг ще се смути:

Всевластникът Живот преварил я навреме –

и ти... отдавна без душа си ти!

 

Физически живата, нещастна, мизерстваща улична жена е мъртва душевно. Загубила вярата си в справедливостта, надеждите си за избавяне от нищетата, някогашната си външна красота, това дете на града вече не се страхува от смъртта, а даже я очаква, отворила й е вратата към себе си. Нищо няма за губене вече в своето битие Уличната жена, щом градът е взел дори душата й в своята жестокост; вече само смъртта може да бъде спасение.

Отново за смъртта, но не като желан край, а като неизбежно проклятие от гранитния град се говори и в стихотворението „Жълтата гостенка”. То не е просто поредна картина, рисуваща живота на децата на града, но и специално посвещение „на тютюноработничките – безбройните робини на жълтата царица – туберкулозата”. Досега говорил ни за бедност и мизерия, Смирненски вече ни въвежда и в света на нелечимите болести, отварящи вратата на смъртта. „Жълтата гостенка” разкрива трагедията на един млад и погубен живот, като авторът е предпочел да опише последните му мигове на фона на красив и успокояващ природен пейзаж. Така още по-силно на „пожара от злато и рубин” контрастират мрачната като „робска орис” избичка и призракът – „властен и злокобен” – дошъл за живота на умиращата.

Впечатляващо е описанието на болната: „дете, познало старостта”, което става поредната жертва на безчувствения град, обрекъл тружениците на подобни мъчения. И отново природа и страдание се сливат, за да подсилят драмата на младата умираща душа:

 

Тази нощ, тази нощ сребролунна

и осеяна с бледи звезди,

вледенени уста ще целунат

изтерзани до болка гърди.

 

Такава е съдбата на простолюдието – дори в последните си мигове не биват дарявани с нежност, а единствено със студената целувка на смъртта, слагаща край на страданието. Не би могла да бъде подобна съдбата на „доволниците”, веселящи се в празничната, бездушна атмосфера на града. Това е съдбата на работниците, които губят младините си, заради „дъх отровен на фабриката хладна”. Това е съдбата, предначертаният край на децата на града, проклети сякаш да изпитат що е болка и страдание, но никога изнурените им лица да не се извият в сърдечна, човешка усмивка. Техните съдби и животи са чужди за чедата на електричните глобуси и у никого не будят съчувствие, не успяват, уви, дори за миг да спрат студения бяг на гранита:

 

А вън, пред прозорчето, с празничен крясък

минават бездушни тълпи,

а вън, посребрени от лунния блясък,

лъхтят ароматни липи.

 

Не винаги обаче съдбата на децата на града е да си отидат млади и несетили щастие. Максимален реализъм Смирненски постига, създавайки образи на децата от всички възрасти, в това число и на старци, чийто земен път е преминал изцяло под фалшивата светлина на електричните глобуси, без те да осветлят поне за миг дните им. Такъв е образът на „Стария музикант”, някога вперил поглед във витрините заедно със своите бедни братчета, загубил душата си, за да намери накрая своето място до моста, където да изсвири последните си песни, белязани от „черната, старческа мъка”.

В стихотворението „Стария музикант” Смирненски създава едно от най-добрите си описания на жестокия град, забравил децата си и обрекъл ги на жестока съдба:

 

Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.

 

Последвалото описание умело ни въвежда в трагичното звучене на последната песен на още един погубен човешки живот. Нощта като настъпване на мрака, зимата като най-студен сезон, период на гибел и смърт и подчертаната старост на музиканта подсилват усещането за края на неговия земен път. Животът – безмилостен, суров, жесток – скоро ще напусне немощния старец, прекарал цялото си съществуване в шумния, празничен град, без да вкуси щедростта му. Сам и нещастен, Старият музикант е обречен не да изсвири, а да изтанцува последната си песен под звуците на същата онази цигулка, която се появява още в „Уличната жена”. В крайна сметка съдбата на всички деца на града е една и съща – безконечно страдание и смърт:

 

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.

 

Цикълът от стихотворения „Децата на града” е едно от най-удивителните поетични творения на Христо Смирненски. Той ни разтърсва със своята обективност и реализъм, с ясния поглед към едно античовешко общество, лишаващо от щастие хората, заслужаващи по-добра съдба. От това всъщност са обединени всички образи, изграждащи цикъла – и Старият музикант, и Уличната жена, и Братчетата на Гаврош са с опустошение от мизерията и страданието души, наказани сякаш за това, че са обикновени трудещи се същества. Тяхното утро е неясно и обвито в бледосинкав мрак и макар че я има надеждата за промяната, заложена в образа на Работника, съдбата им си остава все така непроменена – страдание и мъчителна гибел.