Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Индивид и общество в романа на Стендал "Червено и черно"

Индивид и общество в романа на Стендал "Червено и черно"
Оценка: / 32
СлабОтличен 
Автор Милеслава Богданова   

 

Всяка епоха има своите герои, недоволни от времето, в което живеят. Те са новатори, по правило искат онова, което обществото все още не е готово да им предостави, и това ги обрича на безконечен сблъсък със заобикалящия ги, поне за тях, ретрограден свят.

            Подобен конфликт разгръща Стендал в своя най-популярен роман „Червено и черно”, книга, която още със самото си заглавие загатва за противоречието между различните крайности; между непримиримостта на „червената” аристокрация и обречеността на „черните” нискостоящи в обществото.

            Конфликтът започва с назначаването на младия Жулиен Сорел на работа в дома на богатото семейство Ренал. В този момент героят се изправя официално срещу обществото, което е далеч по-различно от него, общество, в което няма възможност и право да се интегрира. Последвалите години за него са период на утвърждаване, години, в които Жулиен успява да докаже първо на самия себе си, а в последствие и на голяма част от френската аристокрация, че обикновеният индивид може да намери своя път, дори и в най-жестокото, презиращо различните общество.

            Този успех е рефлексия от цялостното развитие на героя. Защото Жулиен Сорел започва своята борба за доказване много по-рано, още когато малко момче. В дните на неговото детство, когато обществото, в което живее, се ограничава до неговите братя и баща му, той отново е в остър конфликт със заобикалящия го свят. Докато роднините му са заети да изкарват прехраната на семейството, Жулиен живее в свой въображаем свят, изграден от множеството прочетени книги, основан върху мечтите на едно грозно пате да се превърне в красив бял лебед. В безсънните си нощи Сорел мечтае някой ден да стане част от същото онова общество, което по-късно ще го презира и отхвърля, заради бедняшкия му произход. Тези блянове, често подлагани на изпитанието на тежките юмруци на братята му, стимулират момчето да се бори, за да ги съхрани и реализира в последствие.

            И наистина Жулиен ги постига. Но още на първия му обяд с високопоставени личности, представящи света, към който се стреми, младежът с болка признава пред самия себе си, че никога няма да бъде пълноценна част от аристокрацията, защото не е достоен за нея, както е и „недостоен” за бедняшката колиба на баща си. Ала все пак Жулиен продължава преследването на целите си. Защо? Всеки би си помислил, че нормалното поведение след изпитаното презрение и отхвърляне е да се сложи край на мъчителния сблъсък между обществото и непасващия в него идивид. Всеки, но не и Жулиен Сорел. Стендаловият герой продължава напред, този път поставил себе си и аристокрацията в нов дуел, наречен себедоказване пред останалите.

            Младежът решава да се бори докрай, за да докаже, че в съвременния свят не би трябвало да има място за предразсъдъци, че не произходът определя човека. Жулиен бавно и търпеливо започва да печели своите малки и наглед незначителни битки, за да достигне в един миг ранга на победител във войната с фалша и лицемерието на елита. Първото му завоевание в богатата и влиятелна госпожа Ренал – дългият период на загадъчни намеци и нежни докосвания на ръцете под масата, предшестващ бурната им връзка, в самото начало не поражда чувства у Сорел. За младия мъж Ренал е просто стъпало по пътя му към върха; тя е сражение, което, щом спечели, ще забрави и заключи в миналото си. Жулиен започва да живее по аморалните норми на обществото, от което иска да бъде част и умело се учи да използва егоизма и лицемерието като свои оръжия. Затова не бива да ни учудва максимата, която Сорел поставя на първо място за постигане на целите си: докато има полза от някого или нещо, той ще се грижи за него и ще го обича. После ще го захвърли като ненужна вещ…

            Ала нещата не се развиват по начертания план. Сорел е далеч от уменията, които имат богатите в играта с двуличието и лъжата. Той влиза в собствения си капан, неспособен да се предпази от чувствата, които госпожа Ренал събужда в него и се влюбва. Тя вече не е само инструмент в ръцете му, тя е стимулът му, за да живее. И тук отново се намесва обществото, което се противопоставя на връзката, станала му известна. Макар и негласно, сред заможните във Вериер се прокрадват съмнения и укор, провокирани от отношенията между семейната Ренал и служителя й. Жулиен отново е разочарован. Обществото, отблъснало го вече веднъж, вече го прогонва и Сорел е изпратен в семинария.

            От Жулиен се очаква да намери Бог в сърцето си и да сложи край на конфликта си с обществото. Но не, смяната на обкръжението просто налага пренастройване на подхода към използването на лицемерието и фалша за постигането на целите. Макар и свел поглед в молитва, Жулиен разбира, че и в семинарията различието поражда омраза, на която трябва да се противопостави. Научава се да бъде подмолен и притворен, само за да оцелее в света, изграден от обществото на семинаристите. Сорел осъзнава, че е много по-важно да бъде аморален егоист, отколкото да знае всички изучавани латински произведения, ако иска да оцелее. Той разбира, че да бъдеш част от съвременното общество означава не да си образован, а да работиш умело с изкуството на лъжата, себичността, притворството.

            Времето, прекарано в семинарията, дава нови сили на Жулиен и променя неговия светоглед. Той вече е изучил в детайли обществото на аристократите и е готов да му се противопостави за пореден път. И този път той използва чувствата на жена, за да се домогне до целта си, но Матилда дьо Ла Мол е повече от способ, тя става и истинската любов в сърцето на Жулиен. В нейно лице Сорел вижда от части себе си – тя е разочарована от аристократичния свят, унижена се опитва да го напусне. Жулиен има възможност да й повярва, да избяга с нея, изпитала силната болка от сблъсъка с жестокото общество, но нито готовността на Матилда да се откаже от наследство и потекло, нито предупрежденията и молбите й отклоняват Сорел от обреченото му начинание.

            Даже напротив – Жулиен показва непокорството си към порядките и убива единствената жена, която е обичал истински. А това убийство, колкото и жестоко и нечовешко да е, му дава трибуна. В съдебната зала Жулиен подписва собственоръчно смъртната си присъда. Но той не я определя като наказание за самия себе си, а като крах на цяло едно общество, допуснало хората да изгубят човешката си същност. В предсмъртното си слово Жулиен Сорел жестоко осъжда света, създаден от благородниците. С болка в гласа си, но уверено, той се изправя в защита на всички онези младежи, живеещи със своите мечти от тинята, в която живеят, да станат големци. В думите на осъдения звучи упрекът към изолираността на обществото, което обрича индивидите на самотна борба, която убива идеалите им.

            Конфликтът индивид – общество най-после бива разрешен. Смъртта на Сорел е присъда за цялото онова двулично и фалшиво общество, изградено върху лукса и парите. Жулиен оставя трайна следа след себе си, не само защото постига своя идеал и поставя макар и за малко цяло едно общество в краката си, но и защото се превръща в пример за поколенията. Именно той се превръща в светлия лъч надежда за всички онези младежи, които се лутат в мрака на безразличното, лицемерно общество, нежелаещо да ги допусне до себе си…