Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Портрет с цигара

Портрет с цигара
Оценка: / 8
СлабОтличен 
Автор Милеслава Богданова   

 

Не е ли красива? Тази мургава кожа, тези дълбоки кафяви очи, тази дълга чуплива коса… Излъчва привлекателност, макар че като цяло е едно обикновено младо момиче. Няма голям и стегнат бюст, сочни устни и удължени крака. Но е млада, а това е достатъчно да бъде определена като красавица въпреки простоватия си външен вид.

И все пак, в нея има нещо отблъскващо. По някакъв непонятен начин тази рожба на младостта извиква неприрязън у хората около себе си. Вероятно причината е запалената цигара, която дими в пепелника. Тя посяга към нея, взима я и деликатно я поставя между устните си, за да може секунди по – късно  от устата и носа й да излезе кълбо дим, което да закрие лицето й. В един кратък миг тя загубва своята прелест, загубва чистотата и непорочността на младостта си. Едва на 19 години, а е превърнала цигарите в начин на живот и единствен спътник в минути на напрежение, страх, щастие…

Мъчно ми е за нея! Мъчно ми е за живота й, който тя погубва без да се усети. Сърцето ми се къса, когато нежната й слаба ръка се протегне към дамската чанта, за да извади от нея поредната почти опразнена вече кутия цигари. Ще последват седем, най – много десет минути на наслада и тя ще загаси фаса си в пълния пепелник. Но после… Ще изпада в пристъпи на кашлица, ще се задушава, ще страда… А е толкова млада! И накрая ще потърси утеха отново в никотина, който ще успокои хриповете й за още четвърт час.

Така като я гледам, се сещам за една реклама, която беше много популярна преди пет – шест години. Ставаше въпрос за прекрасна млада жена, излъчваща живот и щастие. Тя всяка сутрин заставаше на своя прозорец и прекарваше деня си в компанията на стек цигари. И така, ден след ден, някогашната изпълнена с живот красавица се превърна в сбръчкана и изтощена старица. Но причината за тази промяна далеч не бяха изминалите години, а начинът и на живот…

Не искам след време тя да изглежда така, да бъде грозна и остаряла  духовно, макар и в разцвета на силите си. Не желая да наблудавам безучастно как минават монотонните й дни, в които смисъл внасят само дозите никотин. Но не мога да й помогна! Не съм способна да сторя нещо, за да я предпазя от саморазрушение. Нямам властта да извия слабата й ръка, да взема отровата, която държи и да я стъпча,за да не навреди на някой друг. А това ме прави тъжна и нещастна. Отдавна е миналото времето, когато тя издържаше физически без пред лицето й да има кълбо синкав дим.

Помня, че някога тя се криеше – не искаше останалите да знаят за порока й. Пъхаше се във всевъзможни места, за да остане скрито за очите на хората нейното деградиране. После започна да се показва на някои обекти пред специални личности. Реши, че ръката й, която държи цигара и се движи в такта на музиката, ще предизвика възторг и изблици на обич у набелязаното на купона момче. И все пак не се показваше пред родителите си, може би от срам, че харчи джобните си за цигари. Но накрая и това се случи – още не беше пълнолетна, когато майка й и баща й бяха уведомени, че дъщеря им вече се е превърнала в “зряла жена” и като такава, наред с мобилния си телефон, портмонето, червилото и молива за очи, в дамската си чанта носи кутия цигари и евентуално запалка( казвам “евентуално”, защото много често липсата на огънче се превръща в повод за свалка с набелязания мъж). Днес всички, които я познават, са наясно, че тя може да няма пари за хляб, но ще намери с какво да си купи цигари; че няма да носи в себе си телефона и ключовете за вкъщи, но в ръцете й ще има кутия с отрова; че със сядането в което и да е заведение, още преди да е дошла сервитъорката, тя ще е извадила и запалила една от хартийките, завили тютюн, в очакване на силното сутрешно кафе.

Как мога да й помогна, щом тя самата се обрича на страдание? Нямам сили да я убедя, че всяка изпушена цигара е пирон в ковчега на пушача. Тя сякаш живее в свой нереален свят и упорито отказва да осъзнае, че всяка кутия допринася за изработването на вечното ложе. И когато един ден то бъде готово, тя ще трябва да предаде пожълтялата си и сбръчкана кожа и почернелите си бели дробове на небитието. Разбира се, че всички – пушачи и непушачи – ни очаква едно и също. Но този свят не е толкова лош, жесток и суров, за да минаваме по преките пътеки за края. Заслужава си да дишаме, да се смеем, да обичаме…

Сега, като се замисля, се сещам,че в самото начало, когато разбрах с какво се е захванала, тя ми обеща, че ще спре. Това им било хубавото на лошите навици – че с малко повече воля човек умее да ги унищожава. Но някакъв професор, който беше казал, че цигарите се спират адски лесно –всеки може да ги спре стотици пъти в живота си – се оказа прав. Тя опита, не успя и се предаде.

И сега треперещата й ръка вади с нетърпение поредната кутия, сваля найлончето, прибира грижливо “PULL” –чето( с усмивка ми казва, че накрая може и да събере 25 000 за инвалидна количка), вади цигара, запалва я и с наслада вдишва дима. А на укоряващия ми поглед шеговито отговаря, че просто иска да предпази останалите хора от отва зло, като изпуши всички цигари на този свят.

Накрая внимателно загасва фаса си, прибира запалката в кутията, после телефона, става и грациозно се отправя към изхода, откъдето, след кратък пристъп на кашлица, се слива със забързания град.