Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Епическият идеал в „Илиада” (ЛИС)

Епическият идеал в „Илиада” (ЛИС)
Оценка: / 112
СлабОтличен 
Автор Велина Попова   

 

   Поемата „Илиада” е определена като героически епос. В нея се допълват изключителните качества на героите и важните исторически събития. С нравствените си послания „Илиада” се превръща в основа както на западноевропейската, така и на световната литература.

    В Омировата творба ярко се откроява идеалът за епически герой на древните гърци в двама от героите- Ахил и Хектор. Техните образи са апотеоз на войнска чест и доблест. За да ги отличи от останалите и за да изрази почитта си, Омир използва понятието херос (герой). Херосът е човек с изключителни заслуги към античното общество.

    Ахил е най-яркият образ за модел на антично поведение. Героят съчетава в себе си воина и полубога (той е син на тесалийския  владетел Пелей и богинята Тетида). Ахил е „най-храбрият мъж сред ахайци”. Сравняван е с „истински бог Ениалий. За да подчертае божествения му произход и величието на героизма му, поетът използва епитетите в инверсия „богоравний”, „бързоногий”. За един воин е изключително важно да бъде храбър и бързоног, защото войната поставя на изпитание всички човешки качества. Като достоен вожд Ахил защитава не само собствената си чест, но и честта на цяла Гърция. За да защити накърненото достойнство на Атридите, той тръгва с останалите войници за Троя.

    С военните си подвизи Ахил става пример за героично поведение. Въпреки проявите на героизма героят не може да сдържи гнева си. С „гибелния гняв” на Пелеевия син започва „Илиада”. Гневът е тема на цялото произведение. Омир използва ретроспекция, за да изобрази свадата между Ахил и Агамемнон, станала причина за разгневяването на „най-храбрия мъж сред ахайци”. Ахил е гневен заради нечестното разпределяне на плячката (според положението в йерархията, а не според военните заслуги. За Ахил достойно е участието във войната („ в бурната битка, разбира се, най-много работа свършват моите мишци”). Неприемливо е за него недостойното държание на главнокомандващия, който не изпълнява дълга си, а ламти за голяма плячка. Ахил нарича Агамемнон  човек, „облечен в безсрамност, с душа себелюбна”, мъж, „натегнал от вино” с „очите на куче”, а „пък сърце на елен”. Сравненията с двете животни разкриват нахалството, наглостта, но и страха на гръцкия владетел. Обладан от гняв, Ахил е готов да убие своя предводител. Трябва да се намеси богинята на мъдростта Атина Палада, за да не постъпи необмислено синът на Пелей и Тетида.

    Гневът на Ахил стихва, но остава неговият отказ да се сражава. Този отказ играе ролята на завръзка в поемата. Докато героят не участва във войната, са убити много гръцки войни, а троянците надделяват. Само изключително събитие в живота на Ахил може да го накара да се върне на бойното поле. Смъртта на Патрокъл, най-добрият приятел на славния герой, кара Ахил да забрави за себе си и за своя отказ от бойни действия. Силна е връзката между истинските приятели. Загубата на близкия човек подтиква Пелеевия син да възстанови отношенията си с Агамемнон и да се върне на бойното поле, готов за отмъщение.

    В кулминационния момент на войната- двубоят с Хектор, Ахил е представен особено величествено. Омир използва разгърнати сравнения, за да изтъкне красотата на героя. Воинът е сравнен със „звездата вечерница”, с „планински ястреб”. Тези сравнения са натоварени и с отрицателен смисъл. Те са сякаш алюзия за бедите, които Ахил носи на троянците. Като убива Хектор, себелюбивият ахеец донася огромна мъка на Троя. Воден от гняв, Ахил не само отнема живота на троянеца, но и осквернява мъртвото му тяло.

    Гневът, който е движеща сила на героя, се превръща в примирение в XXIV песен. С помощта на боговете цар Приам измолва от Ахил мъртвото тяло на сина си. Като припомня на гърка за баща му, Приам успява да достигне до сърцето на врага и да събуди състрадание. Способността да прощава и да съчувства обогатява образа на Ахил с човешки черти. Героят дори се прекланя пред мъртвото тяло на противника си:  „…Сам го повдигна Ахил и го постави на смъртното ложе…” Откупуването на тялото на Хектор е развръзка в „Илиада”. В тази развръзка се открива мотивът за помирението на враговете.

    Докато Ахил е полубогът, който живее заради войната (той избира краткия и славен живот пред дългото и безславно съществуване), Хектор е мъжът, който съчетава в себе си отговорността към отечеството с дълга на син, баща и съпруг. Троянецът е първият герой на Древна Гърция, който е не само воин, но и човек с всички произтичащи от това предимства и недостатъци. Чувството за дълг на Хектор е най-ярко изразено в VI песен, когато се връща в Троя.

    Неслучайно Хектор трябва да отиде в крепостта, за да каже на троянките какво да правят. Той има достатъчно голям авторитет пред тях. Героят е както достоен воин, така и умел дипломат. Неговите думи ще имат най-голямо въздействие върху хората. Хектор заповядва на троянките да се молят на боговете, защото без божествената закрила Троя лесно ще попадне в ръцете на гърците.

    Омир детайлно описва срещата на Хектор с майка му Хекуба. Тази среща отразява дълга на троянския вожд към семейната общност, към неговите родители, братя и сестри. В следващия момент Хектор заварва брат си Парис в женските отделения. Парис се отдалечава от представата за епически герой, но не е пълна нейна противоположност. Той не е достатъчно смел, за да даде сигурност на Елена. Затова брат му го обвинява в малодушие. Като герои Хектор и Парис са антиподи. По-големият брат се стреми към слава, чест и обществено признание, а по-малкият се интересува единствено от собственото си благополучие.

    При срещата си с Андромаха Хектор е изобразен не като воин, а като човек. Двамата съпрузи се сбогуват не в двореца, а при Скейските порти. Портите са символичен образ на граница. Тяхното положение ни насочва към семантичните опозиции отсам-отвъд. Отсам е сигурността на родната Троя, отвъд вратите е несигурното пространство, където се намират ахейските войски.

    Когато се среща с Хектор, Андромаха заплаква и го улавя за ръка, сякаш иска да го задържи при себе си. Жената разказва на своя съпруг тъжната си история, но не защото той не знае това. Целта на историята е да въздейства върху Хектор. Чрез нея Андромаха се опитва да каже на съпруга си да не я оставя. Но все пак тя е жена на воин, и трябва да се примири с всичко, което би могло да стане, докато Хектор защитава родината си. Андромаха определено не би предпочела съпругът ѝ да е страхливец, неизпълняващ дълга си, защото това би довело до по-бързото завладяване на Троя, което означава робство и заточение за троянците.

    Хектор е достоен воин, за когото не съществува възможността за бягство. За троянеца бягството е равно на „страшен срам” от сънародниците му. Дори сърце не му дава да побегне „като страхливец”, защото е свикнал да бъде „винаги доблестен”, „пръв със троянци да влиза във боя”, за да печели „най-хубава слава” за себе си и баща си. Хектор не се стреми да утеши съпругата си, а споделя с нея мрачните си предчувствия за падането на Троя.

    След всичко това идва моментът героят да протегне ръце към своето дете. От вида на баща си (шлем, конска грива) детето се уплашва. Доказателство, че войната във всичките си форми всява страх у хората. Въпреки целия ужас на войната бащата желае синът му да стане воин. Хектор отправя молитва към боговете:

     Зевсе и други безсмъртни!

                           Дарете сина ми обичан,

     както баща си да стане известен сред

                                        всички троянци,

     тъй да е силен и храбър и

                           Троя със мощ да владее.

 Подавайки на съпругата си детето, тя го притиска до пазвите си, а Хектор я гали с ръка. Това е една прекрасна семейна картина. За нея френският литературен историк Емил Фаге казва: „Тази картина, стократно изобразявана от живописта, е дадена само с няколко черти- тъй както са създавани винаги най-хубавите творения… тая картина обгръща в себе си най-големите нравствени ценности на човечеството: съпружеска обич, бащина обич, майчина обич, обич към отечеството; със своята крайна простота тя е прекрасен израз на най-чистите човешки добродетели.

    Хектор се отдава известно време на нежности, след което отново става воин. Желае хората, които обича, да го запомнят в този вид- като воин. Той е приел възможността да загине в битката и желае съпругата му също да приеме това. Хектор се е примирил със съдбата си, защото „ни храбрия, нито страхливий, щом тука веднъжка роден е, не може съдбата избягна”. В тези думи се открива не само моралът на воина, а и на всеки разумен и достоен човек. Независимо дали човек живее дълго или кратко, е важно да осмисли живота си, като върши добри дела- това е посланието, отправено от Омир към читателя чрез думите на Хектор.

     В последните мигове, непосредствено преди раздялата на двамата съпрузи, троянският вожд дава нареждания на Андромаха. Тя трябва да се прибере в двореца, защото не подобава на съпругата на владетеля да бъде видяна по улиците. Андромаха, като жена, трябва да се грижи за домакинството. За мъжете е войната, изпълнена с опасности, за жените са домашните задължения. Грижите за дома и децата са също толкова важни, колкото и воюването. Добре уреденият дом сплотява семейството, а възпитанието на децата ги подготвя за бъдещето.

     Кулминационният момент на епизода с прощаването на Хектор с Андромаха е раздялата. Двамата съпрузи се разделят, като всеки поема по своя път- мъжът към бойното поле, а жената към дома. Андромаха е като съпруга на моряк, която не знае дали ще види мъжа си повече. Докато върви към палата, тя се обръща често, за да зърне Хектор още веднъж и дълго сдържаните сълзи се леят от очите ѝ.

     Хектор изпълнява дълга си и излиза на двубой срещу Ахил.  Преди да се изправи срещу „най-храбрия мъж сред ахайци”, троянският вожд е оприличен с „планински змей”. Хектор е „пламнал” за битка. Разгърнатото сравнение със змей и епитетът „пламнал”, които в представата ни се свързват с огън, са доказателство за силното желание на троянеца да покаже смелостта си и да защити народа си. Въпреки че, като убива Хектор, Ахил става физическият победител в  двубоя, троянският вожд остава моралният победител. Защото умира с чест. А честта за един воин и герой е всичко.

     В поемата „Илиада” откриваме идеала за епически воин в двама от героите. Ако Ахил е полубогът, непобедим в битките, Хектор е човекът, който е готов да жертва живота си, стига той да е имал смисъл. По тази причина Хектор се доближава до съвършенството и покрива представата на древните гърци за епически герой.