Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Разобличителният порок и възнаградената добродетел в комедията „Тартюф” на Молиер (ЛИС)

Разобличителният порок и възнаградената добродетел в комедията „Тартюф” на Молиер (ЛИС)
Оценка: / 53
СлабОтличен 
Автор Велина Попова   

 

     Комедията „Тартюф” на Молиер е поставена на сцена за пръв път в цялостен вид през 1669 година. От епохата на Класицизма до днес творбата на Жан-Батист Поклен е най-играната пиеса в „Комеди франсез”. 

     В центъра на произведението е лицемерният набожник Тартюф. Действията на героя не отговарят на думите му. „Праведният” човек не успява да устои на земните изкушения и дори проявява порочни наклонности. На неговия порок се противопоставят здравият разум, съобразителността, прозорливостта, верността- добродетели, които разобличават порочното поведение на Тартюф и биват възнаградени в края на комедията.

     Тартюф е герой, за когото е характерно разминаването между думи и дела. Представата, която той създава за себе си, е противоположна на истинската му същност. За да манипулира околните, героят използва както различни средства, така и психологически похвати. В поведението му откриваме много, но фалшиви думи, жестове, репетирани сцени и лъжливи сълзи. Тартюф носи черно расо, за да подчертае силната си вяра в Бог и свещената си мисия. Речта му изобилства от непрекъснати и понякога неуместни цитати от Евангелието, позовавания на Бог и „вечното небе”. Гласът на героя е тих и спокоен, движенията- бавни и отмерени. Лицето му има отнесено изражение, имитиращо изключителна набожност и вглъбяване. С действията си Тартюф цели да убеди хората около себе си, че олицетворява Божията воля, „нетленната любов”, „Божествения взор” към грешната земя.

     Оргон и госпожа Пернел виждат Тартюф като набожен и праведен човек („с такава страст и жар си шепнеше молбите; „въздиша из душа, привежда бледен лик/ и хладната земя целува всеки миг”). Целуването на земята е висш акт на преклонение пред Бог. Тартюф се показва като милостив и състрадателен християнин, който раздава на просяците това, което се дава на него самия. Като „небесен” пратеник той се грижи за морала на Оргоновото семейство, отделяйки особено внимание на младата съпруга Елмира.  Стремежът му към праведност граничи с религиозен фанатизъм:

  „В прашинката дори той грях ще си открие,

  За нищо всеки миг вини се възмутен

  и стига веч дотам , че чух го оня ден

  как сам да се кори пред мене се опитва,

  че бил убил бълха по време на молитва!”

В този пасаж се долавя авторовата ирония, насочена не само към мнимата праведност, но и към лековерието.

     Образът на Тартюф е въведен във втора сцена на трето действие. Влизайки, героят „съглежда” първо Дорина. Със своите думи „Сложете бича там, до ризата корава”, той изтъква себе си като аскет. Неговото самонаказване контрастира напълно с външния му вид- „пълен, с румено лице и устни като вишни”- и с количеството храна, което поема- „бедният човек”, „лапа за шестима”, „закусва с литър вино” и вечеря с „две пилета на шиш и половин свински бут”. Друго известно произведение на Молиер е „Мнимият болен”. Имайки предвид нравствените качества и постъпките на Тартюф, можем да го наречем „Мнимият светец”.

    Чревоугодничеството на героя не е единственият му порок. Лицемерието, притворството и измамничеството се допълват взаимно в ценностната му система. В нея няма ясно разграничение между добро и зло, правилно и грешно, възвишено и профанно. Зад добродетелното поведение на Тартюф се крият лицемерие и двуличие. Героят не се свени да покаже страстта си към съпругата на Оргон. Според Тартюф любовта към Бог не пречи на любовта към земните красоти:

  Нетленната любов ,

  що свързва ни с небето,

  пред земните неща не спира ни сърцето

  и тая красота, що Бог е тук създал,

  ни мами и зове да вземем своя дял.

Неясни са представите за добро и зло в  нравствената система на Тартюф. Според него злото е зло, единствено „когато нашуми”, „и ний не вършим грях, когато грешим тайно”. Неговите думи са в противовес с религиозните схващания, според които Бог е всевиждащ. За един свят и праведен човек дори изневярата не е „порок”, а „райско цвете”. Мнимият набожник смесва понятия като любов и похот, за да предизвика колебание в „разтегливите юзди на съвестта”. Съвкупността от всички тези компрометиращи детайли изгражда напълно образа на измамника, прави го завършен и цялостен.

     Тартюф умело се възползва от наивността на своя домакин. Когато бива разобличен от сина на Оргон- Дамис, благочестивият гост влиза в ролята на жертва, като поема върху себе си множество грехове:

  Пред вас е грешник лих и роб на похотта,

  разбойник и злодей, невиждан във света,

  аз цял воня на грях и цял в проказа гния,

  живота ми е низ от сласт и мръсотия!

 

  Не знайте ли, че аз на всичко съм способен?

  Осланяте се вий на скромния ми вид

  и мислите ме строг и честен, и открит?

  О, външността ми тъй замайва ви главата,

  о, аз не съм това, що цял народ ме смята!   (III действие, 6 сцена)

Самообвиненията на героя не показват истинската му същност, а имат обратен ефект. Те се превръщат в защитна реч на мнимия благочестивец. Със своите думи Тартюф постига целта си- да се облагодетелства за сметка на другите (« Faire enrager  le monde est ma plus grande joie! » - „Нека хората беснеят, аз ще бъда само щастлив”). Като следствие от действията на Тартюф Оргон лишава сина си от наследство и го изгонва от дома, а Мариана е обещана за съпруга на порочния праведник. Не само това-измамникът се добира до истината за нечиста сделка, на която семейството дължи своето богатство.

     Срещу пороците на Тартюф се изправят добродетелите на другите герои. В съпоставка между мнимия светец и останалите можем да открием семантичната опозиция добро-зло. Добри са Оргон и близките му, а зъл е Тартюф. Според отношението си към госта персонажите се разделят на два лагера в експозицията на комедията, определяна от Гьоте като „най-великото и най-хубавото, което съществува от този род”. От едната страна са героите, които са заслепени от Тартюф и му вярват безрезервно (Оргон, госпожа Пернел), а от другата страна- тези, които виждат истинската му същност (Елмира, Дорина, Дамис и Клеант). Героите от по-старото поколение- Оргон и майка му- са по-наивни и по-податливи на измамите на праведника, докато героите от по-младото поколение са по-подозрителни и недоверчиви. Дорина, Клеант, Елмира и Дамис са разумните герои в трагедията, изразители на идеите на Класицизма. За тази културна епоха разумът е висша форма на истинност. С пълна сила важи крилатата фраза на Рене Декарт: „Мисля, следователно съществувам”.

     Близките на Оргон, за разлика от него, успяват да различат истината от измамата и привидното от скритото. Техните оценки създават представа за истинското лице на Тартюф и пороците на героя. За Дамис гостът е „критик неканен”, „властител и тиранин”. Според Дорина той  ”стига веч дотам във своята забрава,/ че съди и кори и господар ти става”. По думите на Клеант „светци, които вършат нещо,/ не са ония, що се молят най-горещо”. Още преди своята поява Тартюф е причина за спорове между останалите герои. Конфликтът между заслепените и трезвомислещите персонажи е основна движеща сила на действието.

     Прислужницата Дорина е един от най-прозорливите герои. В първа сцена от първо действие тя определя най-точно Тартюф: „Безбожен лицемер под маската се крие”. Със своето чувство за хумор и остроумие Дорина дава подобаващи отговори на мнимия праведник- „и гледала ви бих съблечен до пети,/ без голата ви плът сърце да ми смути”. Прислужницата насърчава любовта между Мариана и Валер. Тя говори с Мариана и я убеждава да се противопостави на баща си за женитба с Тартюф. Дорина се опитва да накара господаря си да види истината, но опитът ѝ остава безуспешен.

     Елмира е тази, която успява да разобличи Тартюф. Съпругата на Оргон и лицемерният набожник са герои-антиподи. Елмира желае съпругът ѝ сам да се убеди „с очи или с уши” какъв човек е в действителност неговият гост.  Тя е сигурна, че с „лъжи и женски ласки” Тартюф „ще смъкне до една хилядата си маски”. Младата жена решава да си послужи с измама, както постъпва лицемерният набожник, за да „омае” Оргон и госпожа Пернел. Елмира иска да накаже нежелания гост „с неговите камъни по неговата глава”-да го разобличи по същия начин, по който действа той, за да внесе смут и неразбирателства в семейството на Оргон.

    Пета сцена от четвърто действие е една от най-сполучливите в световната комедиография. В нея авторът използва ренесансовия похват за подслушването (характерен за трагедията „Хамлет”). Считайки, че са останали насаме, Тартюф спокойно може да прегърне Елмира, но се оказва в обятията на Оргон. Тази сцена е натоварена и с друг житейски смисъл. Чрез нея Молиер доказва схващането на своя учител- философа Гасенди, че сетивният опит лежи в основата на всяко познание.

    Благоразумието, съобразителността, решителността, предаността са някои от добродетелите, които отличават женския образ, изграден от Молиер, от ренесансовия.

    Като всяка комедия „Тартюф” завършва благополучно. За развръзката на своята творба драматургът използва античния театрален похват deus ex machina (бог от машината). Щастливият край идва не само заради намесата на Краля Слънце, който праща Тартюф в затвора, и прави така, че Оргоновото семейство не изгубва имуществото си. Справедливостта възтържествува. Доброто побеждава злото, истината-измамата, здравият разум- наивността.

    Относно произведението на Молиер Жорж Бордонов казва: „ „Тартюф” е шедьовър, който е запечатал не просто състоянието на умовете на своето съвремие, а нещо значително повече… Молиер се е надсмивал над лицемерите, но се е погрижил да подчертае тяхното лицемерие и то да бъде разграничено от истинското благоразумие, към което категорично е изказал своето уважение”.

    В комедията „Тартюф” се извършва своеобразно утвърждаване на доброто с победата му над злото. Докато има пороци, ще има и добродетели, които да ги разобличават.