Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Съдбовно определен ли е конфликтът на Хамлет с Клавдий? (ЛИС)

Съдбовно определен ли е конфликтът на Хамлет с Клавдий? (ЛИС)
Оценка: / 40
СлабОтличен 
Автор Велина Попова   

 

     Трагедията „Хамлет” е част от Великите Шекспирови трагедии. Тя е създадена през 1631 година, като сюжетът ѝ вероятно е заимстван от „История на Дания” на Саксо Граматик и „Трагични истории” на Франсоа Белфоре.

     В центъра на произведението е конфликтът на Хамлет с Клавдий, конфликт по своята същност определен от съдбата. С убийството на Хамлетовия баща се завързва съдбовният възел. Конфликтът между чичото и племенника се превръща в борба между злото и доброто, между старото и новото.

     Според Зигмунд Фройд трагедията „Хамлет” се гради на същата основа като „Едип цар”. В основата на Шекспировата творба е популярният в края на XVI век в Лондон жанр трагедия на отмъщението. Трагедията „Едип цар”се базира на легендарен сюжет от тиванския митологичен цикъл. Съдбата на главния герой Едип е определена с раждането му. Нищо не може да я промени. Опитите на родителите да се отърват от детето си, изглеждат успешни за известно време. Впоследствие се оказва, че героите, вместо да избягат от съдбата си, бягат право към нея. В „Хамлет” съдбата отново се намесва. Ако бащата на Хамлет нямаше брат, не би имало втори претендент за трона. Ако не съществуваше втори кандидат за короната, законният владетел нямаше да бъде убит. Едип цар и Хамлет са герои, които преминават от незнание към знание. При Едип прозрението идва късно- едва в края на трагедията. Хамлет разбира действителните причини за смъртта на баща си в края на първо действие.

     Героите от Шекспировата трагедия живеят във време на промени. Хамлет е студент във Витенберг, градът известен като център на Реформацията. В този град Мартин Лутер оповестява своите деветдесет и пет тези, заковавайки ги на вратата на катедралата. Друг известен реформатор- Жан Калвин представя човешкия живот като предопределен от съдбата. Ключова дума в идеите на Калвин е „предопределение”. Изхождайки от този факт, може да се сметне, че ставащото с героите на Шекспир е под влияние на религиозните идеи на времето.

     Хамлет и Клавдий са антагонистично противопоставени герои. Единият от тях е олицетворение на злото, а другият- на доброто. Така както в живота доброто не съществува без зло, в трагедията трябва да има както положителен, така и отрицателен герой. Останалите герои се разделят на два лагера, като някои от тях (Офелия) стават жертва на злото.

     Конфликтът между Клавдий и Хамлет очертава семантичните опозиции зло-добро и старо-ново. Владетелят на Дания събира в себе си всичко ретроградно. В неговия кралски двор царуват лицемерието, притворството, лъжата, измамата. За Клавдий не представлява проблем да убие спящия си брат и да се ожени за вдовицата му. Шекспировият герой носи името на известна историческа личност- римският император Клавдий. Постъпките на датския владетел ярко контрастират с делата на римския император, укрепил империята и започнал завоеванието на Британия.

     Извършвайки убийство, героят нарушава родовите и общочовешките ценности. Потъпква християнския нравствен кодекс, една от заповедите на който гласи: „Не убивай.” Клавдий посяга на живота на спящ човек, което утежнява още повече вината му. Героят постъпва като представител на архаичното общество, чиято единствена цел е да се домогне до донесения улов. В неговия случай уловът приема образа на владетелския престол.

     Нарушил писаните и неписаните закони, Клавдий трябва да получи своето възмездие, за да се възстанови нарушената хармония. Героят не е наказан веднага след извършването на убийството. Съдбата понякога забавя ходовете си, но това, което е писано да стане, се осъществява. Привидно е щастието на владетеля, обграден от верните си слуги. Управляван от недостойния и безскрупулен Клавдий , Елсинор се превръща в място, където духовните ценности изгубват стойността си.

     Срещу владетеля на Дания се изправя принц Хамлет- представител на новото време и новите ценности, носител на духовното. Той прекъсва обучението си във Витенберг, за да присъства на погребението на баща си, а след това да се присъедини към сватбата на чичо си. Хамлет е типичен образ на ренесансовия човек-хуманист. В ценностната му система нямат място лъжата, лицемерието, безочието. Завръзката в пета сцена на първо действие определя поведението на героя. Клетвата пред призрака на баща му се превръща в мотив за действие („Заклех се!”). По думите на Гьоте Хамлет е „една прекрасна, чиста и високонравствена натура, без нервната сила, която прави героя, рухва под едно бреме, което не може да понесе, нито да отхвърли; всеки дълг е свят за него- но този е твърде тежък. От него се иска невъзможното, не невъзможното само по себе си, а невъзможното за него.”

     Със своите философски монолози датският принц разкрива хуманистичното схващане за човека. Сравненията във втора сцена на второ действие, градирани възходящо ( „ангел”, „Бог”, „върховна красота”) показват централното място на човек в света. Хамлет е възхитен от човека („Човекът! Какво великолепно творение е той!.. Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си… Венец на всички живи твари!) Въпреки своето възхищение героят е разочарован от изменчивата природа на човешкото същество. В първо действие е разочарованието от майката и от жената („О, слабост, твойто име е жена!”), минава през разочарованието от човека („И какво е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва…”), за да достигне до вечното „Да бъдеш или не? Туй е въпросът”. Хамлет сравнява смъртта със сън, в който изчезват „душевният гнет и всички болки”. Епифората „Смърт…Заспиваш”, която се повтаря два пъти, утвърждава идеята за смъртта като сън. За героя „високомерието на рода” е част от неправдите и „земните мъки”. Пред мисълта за самоубийство го спира страхът от „неоткритата страна, отдето никой пътник се не връща”. Размислите на Хамлет в монолозите създават усещане за бездействие. Чрез тези монолози Шекспир вероятно е искал да направи по-ясна трагедията си, като представи идеите на новото време. Хамлет е герой, който наблюдава и анализира. В стремежа си да погледне отвъд видимото и обикновеното, датският принц достига до вечни  житейски истини.

     По пътя на Хамлет към осъществяването на неговата цел (отмъщението), съдбата изправя други герои, които са част от придворната свита на Клавдий. Подчинените, подобно на своя господар, са бедни духом, лицемерни, аморални.

     Полоний е първият съветник на краля и кралицата. Високата длъжност „оправдава” самочувствието на героя: „Вий обстоятелства ми дайте само/ и аз причината им ще измъкна от ядката на земното кълбо!” За да изпълни кралската воля, Полоний не се свени да се рови в тайни и да шпионира принца. Стига дотам, че се държи грубо и властно с дъщеря си, чете личната ѝ кореспонденция. Животът на съветника завършва, докато подслушва разговор между Хамлет и Гертруда. Полоний получава възмездие- умира като „плъх”, прободен от датския принц.

     Синът на Полоний, Лаерт, е антипод на Хамлет. Лаерт е поставен в подобно положение като принца след убийството на баща си. За разлика от Хамлет не търси доказателства, а действа импулсивно. Необмисленото му поведение е причина за смъртта му. Неговото решение, а не това на Хамлет стои в основата на трагичната развръзка.

     Розенкранц и Гилденстерн са някои от придворните, изпратени от Клавдий, за да разберат тайните на принца. Двамата подчинени се превръщат от приятели в предатели на Хамлет. Те завършват живота си като нравствено деградирали личности, които намират своето възмездие.

     Майката на датския принц не прави изключение от предателите. Като се омъжва за брата на своя съпруг, тя извършва едно от най-страшните престъпления- кръвосмешение (като майката на Едип в трагедията „Едип цар”)- и осквернява паметта на съпруга си. Тя е тази, която „повторно умъртвява своя мъж”. Като любящ син Хамлет я призовава да се разкае, но тя не го прави. Замисленото от съдбата застига и нея- тя умира, като изпива чашата с отровата. Смъртта чрез отрова е често срещан мотив в Шекспировите трагедии. Ромео и Жулиета умират по този начин. Разликата между тях и Гертруда е, че те изпиват отровата, за да си отидат от света, където любовта им е осъждана от околните. Датската кралица отпива от отровното питие неволно, което се оказва фатално за нея.

     Любимата на Хамлет- Офелия, е жертва на злото в кралския двор. Любовта на двамата млади е споделена, но те се различават в духовно отношение. Ограничена духом, Офелия не може да се докосне до душата на Хамлет, където е буря от чувства, съмнения, копнежи. Героинята изгубва сигурността в живота, когато нейният любим убива баща ѝ. Девойката не успява да проумее случилото се и полудява. Нейните мечти и желания са обречени на гибел в суровата действителност, където властват двуличието и насилието.

     В края на трагедията стрелите на съдбата улучват Клавдий. Той умира от меча на Хамлет. Владетелят на Дания завършва живота си като мерзавец- такъв, какъвто винаги е бил. Различно умира Хамлет. Принцът загива в дуел, като „достоен крал на Дания”.

     В трагедията „Хамлет”, както в почти всяка трагедия, се сблъскваме с конфликта между злото и доброто. Този конфликт е съдбовно определен, както е предопределен и вътрешният двубой между злите и добрите сили във всеки човек. От нас самите зависи кое ще надделее.