Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Образът на този „див чутовен връх”

Образът на този „див чутовен връх”
Оценка: / 36
СлабОтличен 
Автор Велина Попова   

 

   Одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов е създадена по конкретен повод. Поетът е вдъхновен от събитие с национално значение- решаващият бой за изхода на Освободителната война.

    Подзаглавието „11 август 1877” придава документален характер на одата. Историческият връх Шипка е превърнат във внушителен образ- символ на борбата, свободата и България. От мрака и величието на миналото, през настоящето и към бъдещите поколения- образът на този „див чутовен връх” покорява с величието на подвига, свързан с него.

    Одата „Опълченците на Шипка” е последна в цикъла „Епопея на забравените”. В него са обезсмъртени герои като Левски, Бенковски, Каблешков, Караджата, Кочо, опълченците на Шипка. Авторът се възхищава от подвига (саможертва за родината) на светли личности от нашата история. За разлика от останалите борци за свобода, извършили духовен подвиг и останали морални победители, опълченците извоюват реална историческа победа. 

    Лирическият увод на одата ни връща в следосвобожденска България, когато „ни сочат с присмехи обидни”. Тонът в началото на творбата е полемичен, но авторът не спори с хулителите, а привидно се съгласява с тях. Това е специфична реторическа стратегия, с която се внушава, че има и друга, по-различна истина от тази, която се опитват да наложат хулителите. Погромите са мерило за моралната устойчивост на един народ. Болката от неуспеха обикновено закалява характера. Народ, който помни погромите, не може да бъде духовно победен.

    Лирическият увод е изграден чрез конструкцията „Нека + но”. С нея Вазов противопоставя позора на славата. Осемкратното анафорично повторение на повелителната частица „нека”, от една страна, подчертава настойчивостта на обвиненията, но от друга- ги отрича. Тъжните моменти от миналото карат всеки българин да изпитва болка и гняв. Това е подчертано чрез инверсията „спомен люти”. За враговете на България историята ни е изпълнена с „дни на позор”, които според тях трябва да предизвикват срам у българите. Метафората „да висне кат облак в наший кръгозор”, внушава образно сянката, която тъжните моменти от миналото „хвърлят” върху националната ни памет. Българското име е „трагично”, а Беласица и Батак, свързани с трагедията на ослепените Самуилови войници и кръвопролитието по време на Априлското въстание, се превръщат в символи на мрака. Според хулителите българското име може да предизвика само „присмехи обидни”.

     Във втората част на лирическия увод се утвърждава идеята, че българите няма от какво да се срамуват, защото връх Шипка е най-силното доказателство за българската храброст и жертвоготовност. Тезата на защитата е контрастна на тезата на обвинението от първата част на увода. Светлината е противопоставена на мрака- „В нашто недавно/ свети нещо ново”, а „Беласица стара и новий Батак/ в миналото наше фърлят своя мрак”. Светлината като ключов символ в литературата и изкуството се свързва с красивото, възвишеното и героичното. Според хулителите движението на погледа е отгоре надолу (настояще-минало), според защитата е отдолу нагоре (минало-бъдеще). По този начин се внушава идеята, че подвигът на опълченците ще остане завинаги в паметта на народа.

     Името на върха е „ново” и в исторически план, и в символен, тъй като се противопоставя на всичко старо. То е „славно”, защото с подвига си част от българите доказват, че са хора със свободен дух и свободна воля. Епитетите „див” и „чутовен” посочват величието на върха, сгъстяват чувствата на преклонение и възхищение. Инверсиите („чувства силни”, „паметник огромен”) подсилват тези чувства. Белите кости и кървавият мъх напомнят за битката, водена на върха.

    Докато в първата част на увода българското име е трагично, във втората част то „кат легенда грей”. Споменът вече не е „люти”, а „вечно живей”, историята ни не е срамна, а славна. Беласица и Батак са заменени с Балкана и Термопилите. Сравнявайки прохода Шипка с прохода Термопилите, Вазов съпоставя събития от българската история със събития от световната история. Така авторът доказва, че и нашата история е толкова славна, колкото и на другите народи. Без да бърза да назове името на върха, поетът натрупва поредица от епитети : „ново”, „голямо”, „антично”, „славно”, „безгранично”. Името на Шипка е ”голямо”, защото извисява духовния ръст на България, и „антично” поради факта, че Вазов измерва стореното от опълченците с мащабите на световната история. По този начин смисълът на лирическия увод се изразява в това, че може да имаме робско минало, но имаме един славен миг от историята

  що отговор дава и смива срамът

  и на клеветата строшава зъбът.

   Замисълът е да се утвърди българският национален дух, като се разкрие важността на Шипченската епопея. Тази важност откриваме в документалния характер на подзаглавието „11 август 1877” . Боевете при Шипка започват на 9 август  и завършват на 14 август. Решителната битка се състои на 11 август. Вазов създава усещане, преминаващо в увереност, че на безславното и унизително минало има какво да противопоставим. Глаголите „разтупва”, „крепи”, „плоди” имат за цел да повдигнат националното ни самочувствие. Чрез многократните повторения на числителното име „един” върхът се налага като единствен, неповторим.

    Същинската част на одата (лиро-епическо изложение) започва с възклицанието-обръщение „О, Шипка!” То разкрива преклонението на Вазов пред името, свързано с легендата за  българския подвиг.  Поетът превръща върха в символ на героизма, на стремежа към свобода. Авторът отъждествява образа на върха с образа на опълченците чрез метонимията „върхът отговори”.

     Вазов сравнява и противопоставя „младите дружини” на „гъстите орди”. Различни качества притежават опълченците и турците. Българските герои са смели, „като скали твърди”, готови са да жертват живота си в името на родината („всякой гледа… гърди геройски на смърт да изложи”). Съгласната „р” е употребена 162 пъти в одата. Придавайки твърдост на изказа, тя подчертава твърдостта на опълченците. За разлика от тях турците „бягат”. Този глагол разкрива страха на „душманските орди”. Опълченците са горе, на върха, а османците  долу, в подножието му. Противопоставени са двете пространства- горе и долу. Висотата е символ на възвишеното и божественото. Според митологичните представи на българския народ ниското пространство е вместилище на злото. Виковете „аллах” и „ура” разкриват различните ценности на враждуващите страни.

    Като истински родолюбец Вазов не може да не вземе страна в боя. Поетът има двуполюсно отношение към опълченците и турците. „Дружините горди” са сравнени с орли и лъвове- царствени животни, непокорни, силни и свободолюбиви. Авторът сравнява „душманските орди” с тигри и овци, които символизират безпощадността, жестокостта, но и малодушието на противниците. В един от най-напрегнатите моменти на битката само призивът на генерал Столетов дава опора и кураж на защитниците на върха. Вазов отново прави съпоставка, този път между двамата  главнокомандващи- Столетов „ревна гороломно”, а Сюлейман „вика”- израз на отчаяние и безпомощност. Поетът разкрива отрицателното си отношение към османците чрез епитета „безумний”, с който характеризира предводителя им, чрез сравнението с „овци”. С помощта на синтактичния паралелизъм („Бури след бури! Рояк след рояк!” „Щурмът е отчаян, отпорът е лют.”) авторът подсилва контраста между опълченците и турците.

    За да изкаже своето преклонение пред подвига на бранителите на върха, Вазов хиперболизира образа му („тоя връх висок е”). Хиперболизацията показва неизмеримостта на духовната висота на този „див чутовен връх”. Поетът насища картината на боя с много драматизъм  и напрежение, тъй като в този бой трябва да се търси най-яркото доказателство за героизма на българските воини. Народ, чиито синове водят „лют” отпор срещу върха, които не усещат „ни жега, не жажда, ни труд”, такъв народ не може да се нарече страхлив и недостоен, не може да се отрича приносът му в Освободителната война.

    Особено драматично и емоционално е представен кулминационният момент от решителната битка между враждуващите сили. Защитниците водят отчаяна борба.  Силите са неравностойни. Ордите „дивашки” все повече заплашват да погълнат „шъпата спартанци”. Метонимията „България цяла сега нази гледа” обобщава както българското пространство и българската народност, така и гордия български дух. Прозрението на опълченците: „ако би бегали: да мрем по-добре!” разкрива тяхната дълбока убеденост, че от тази битка зависи не само животът им,  но и съдбата на България, защото, ако боят не бъде спечелен, по-добре е те да умрат, тъй като за тях робството е равно на смърт. Когато няма „веч оръжье”, „камъни и дервье”, им остава само любовта към България и те са готови да я защитят с телата на мъртвите си другари.  Отечеството е тази ценност, която осмисля тяхната саможертва, наречена от поета „хекатомба” (жертвоприношение, дар от хората за боговете). В ценностната система на Вазов Бог е България. Дори в смъртта си българските юнаци отново са единни, отново искат да помогнат за свободата на родината. Само народ, който пет века е страдал под чуждо иго, може така жертвоготовно да умре за свободата си:

  и фърлят се с песни в свирепата сеч,

  като виждат харно, че умират веч…

    Опълченците са осмислили саможертвата си и са я приели като вътрешна необходимост. Именно затова те ще си останат моралният победител в двубоя, дори и да претърпят поражение. Победата на духа е по-важна от реалната военна победа. Смъртта за българските герои ще бъде „сладка радост”, защото свободата на отечеството е по-висша ценност от собствения им живот. В случая тя трябва да се извоюва единствено с цената на „една смърт юнашка”. Вазов прекъсва описанието на битката с пристигането на руския генерал Радецки, защото изходът е вече ясен. Но това, че „дружините горди” са опазили „заветния хълм”, е най-великият и достоен подвиг, който никога не може да бъде забравен.

    Композицията на одата „Опълченците на Шипка” притежава всички епически особености,  присъщи за разказа. Тя има експозиция („Три деня младите дружини/ как прохода бранят”), завръзка („Млади опълченци,/ венчайте България с лаврови венци!/ На вашата сила царят повери прохода, войната и себе дори!”), кулминация („Няма веч оръжье! Има хекатомба!”). Ролята на епилог играе последното четиристишие на одата. Вазов е избрал такава постройка за  своето произведение, тъй като това е класическата одическа структура.

    В одическото обобщение (последните четири стиха) образът на върха се свързва с останалите образи-символи: Балканът- на България, бурята- на борбата. В нашия фолклор Балканът се отъждествява с родината. Пример да това са хайдушките и юнашките песни. Ботев продължава тази традиция. Той също свързва образа на великата планина с отечеството ни („Балканът пее хайдушка песен”). Всички тези образи-символи са вечни свидетели на стремежа на българите към независимост и свобода. Като епилог последното четиристишие обобщава героизма и саможертвата на защитниците на върха.  Жертвайки живота си в името на свободата на всички българи, опълченците проявяват хуманизъм и достигат до най-високото стъпало от нравственото развитие на човека. С последните четири стиха Вазов отправя своето послание към бъдещите поколения: нека славата на опълченците се носи вечно във вековете. 

    Чрез образа на върха творецът изгражда обобщена представа за борещата се родина. Превръща историческите факти в художествена истина, отправена към бъдещите поколения. Затова в одата „Опълченците на Шипка” образът на този „див чутовен връх” става символ на България, на борбата, на свободата.