Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Интерпретация на одата „Българският език” от Иван Вазов

Интерпретация на одата „Българският език” от Иван Вазов
Оценка: / 91
СлабОтличен 
Автор Велина Попова   

 

    Одата „Българският език” от Иван Вазов, също като стихотворението „На прощаване” от Христо Ботев, е под формата на обръщение. Патриарха на българската литература приема националните проблеми като лични. Одата е своеобразна изповед на душата на твореца. В своята творба Вазов споделя съкровени мисли и чувства, но обръщението му не е насочено към близък човек, народа или родината, а към езика, защото той е представен като жив. Подобно е обръщението във Вазовото стихотворение „Родна реч”, което утвърждава красотата и силата на словото ни.

    Твърденията за грубост и немузикалност на българския език нараняват поета-родолюбец. За Вазов нашият език е свят, защото съхранява паметта на дедите ни, въплъщава националния ни дух и е средство за създаване на литература. Литературата е въплътено единство на красотата и изкуството. Осмислен по този начин, езикът поражда чувства на гордост и болка, на любов и гняв, на естетически възторг и синовно преклонение в творческата душа. Дългът на Вазов е от една страна да докаже колко благозвучен и музикален е нашият език, а от друга да спре клеветите на хулителите.

    Още в първия стих поетът се обръща към родното слово („език свещен на моите деди”). За автора езикът ни е свещен, защото е родова памет. Ние сме наследници на   най-стария славянски език- старобългарския, на който са били преведени от гръцки първите богослужебни книги. Езикът запазва българския дух както през годините на слава и величие, така и пред дългите години на робство („език на мъки, стонове вековни”). Вазов отхвърля твърдението, че на един такъв език, съхранил мъдростта на вековете, не може да се твори пълноценна литература.

    Местоимението „тая” („дето ни роди”) отвежда към два свещени образа за всеки човек- на майката и на родината. Те се сливат в едно в творбата. До тях е издигнат и езикът. По този начин поетът изразява преклонението си пред българското слово. Епитетите в инверсия („език свещен”; „език прекрасен”) разкриват любовта на твореца към езика и поставят логическо ударение. Като използва епитетите „гъвкава”, „руйни” Вазов сякаш сравнява словото с планински ручей, който се спуска надолу по стръмен склон. Силата му нараства и той се превръща в пълноводна река. Това е скритото сравнение на българския език с водата. Символичният смисъл на словото е „река на живота”. Неслучайно Библията започва с думите – „В началото бе словото”. Дори по време на робство българският език се е запазил. Поробителите могат да отнемат всичко, но не и да сломят духа на българите. Този дух е съхранен именно чрез българското слово. Мъдростта на предците ни достига до нас благодарение на българските народни песни, приказки, предания, легенди.

    В първата строфа Вазов напомня , че родният  език е крепил народа ни през дългите години на робство- „език на мъки, стонове вековни”. Турците поробители насилствено са карали българите да сменят вярата си. И в наши дни в планината Родопи живеят българи-мохамедани. Те са приели чуждата вяра, но са запазили родния български език.  Родният език не може да се отнеме- това послание отправя Вазов към „чуждите и нашите” хулители. Защото езикът е въплъщение на националния дух на един народ.

    Своите чувства авторът разкрива със средствата на звукописа, доказващи музикалността, красотата на родното слово. Болката на поета-патриот откриваме в алитерацията на „р” ( „за груб брътвеж те само бил орисал”). Съгласната „р” придава твърдост на изказа. Същата алитерация откриваме в стихотворението „Обесването на Васил Левски” от  Ботев- „гарванът грачи грозно, зловещо…”. Вазов използва асонанс на „е” („и не за песен геният ти слеп”), за да подчертае музикалността и звучността на нашия език. Гласната „е” придава мелодичност на стиховете. Чрез този гласен звук поетът опровергава твърденията, че нашият език е създаден „не за песен”. Песента помага на българския творчески гений да се разкрие най-точно. Някога по нашите земи е живял певецът Орфей и е омайвал с песните си не само хората , но и дивите зверове.

    За красотата на родното слово не е нужен коментар. Тя е вечна, докато модните ругателства са преходни и времето ще ги унищожи. Възхвалата на нашия език е изградена художествено чрез натрупването на синонимни епитети: „звуци сладки”, реч „гъвкава, звънлива”, „руйни тонове”, „изразитност жива”; съществителни имена: „хубост”, „мощ”, „сила”, „размах” и с реторични въпроси, които провокират размисъл у хулителите и разкриват защитата на поета:

  Вслушал ли се е някой досега

  в мелодьята на твойте звуци сладки?

 

  Разбра ли някой колко хубост, мощ

  се крий в речта ти гъвкава, звънлива-

  от руйни тонове какъв разкош,

  какъв размах и изразитност жива?

     Скръбта на Вазов от факта, че езикът ни е „охулен, опетнен със думи кални” прераства във възмущение, изразено чрез реторичните въпроси. Хулители на българското слово са „чуждите и нашите”. Техните клевети нараняват поета. Пет години след Освобождението са забравени светлите идеали и са потъпкани духовните ценности на възрожденците. За новите управници основни ценности са богатството и властта. Клеветите на хулителите са грях, противопоставен на светостта на  родното слово. Възмущението на Вазов ни напомня за Хилендарския монах, който през 1762 година пише „История славянобългарска”. Паисий е гневен, той пита сънародниците си: „Поради что се срамиш да се наречеш българин?”. Монахът знае, че езикът съхранява паметта и духа на българите. По тази причина той ги призовава да почитат езика си: „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език”. Същият призив отправя и Вазов към сънародниците си, но в поетична форма. Поетът сякаш продължава гневните слова на Паисий Хилендарски.

     Във втора и трета строфа на одата авторът разкрива своята обич към българския език. Тя се открива чрез епитетите: „прекрасен”, „сладки”, „гъвкава”, „звънлива”, „руйни”. Обичта на твореца поражда възторг, синовно преклонение, възхищение и болка в душата му. Болката на Вазов от ругателствата на онези, които клеветят без основание родния ни език, е разкрита във втората част на творбата. В нея защитата на езика преминава в спор с хулителите, възхвалата се сблъсква с полемиката. Клеветниците са изобличени на принципа на контрастното противопоставяне: „песен” и „брътвеж”. Не езикът ни е груб, а лишени от национално достойнство са тези, които оправдават своето бездарие с липсата на творческа мощ на българското слово. Авторът изразява гнева си чрез преизказните глаголни форми ( „не си можал”, „бил орисал”). С повторението на наречието „сѐ” е внушена продължителността на обвиненията:

   Тъй слушам сѐ, откак съм на света!

   Сѐ туй ругателство ужасно, модно,

   сѐ тоя отзив, низка клевета,

   що слетя всичко мило нам и родно.

    Според Вазов най-убедителният аргумент в защита на родния език е неговата красота. Поетът заговаря от свое име- в първо лице, единствено число. В анафората „ох” от последните две строфи откриваме възходяща градация на чувствата на автора. Той привидно приема ругателствата, готов е да превърне „черния срам” в свое вдъхновение, да претвори калта в блясък, хулите в истина, да дари езика ни с цялата си любов, да възвърне с таланта си „чистия” му облик. Така родното слово засиява с истинската си красота, с благозвучието на своята мелодичност. Оказва се, че не езикът ни е безсилен. Безсилни са тези, които нямат какво да кажат с него.

    Поетичният обет на Вазов към родния ни език е разкрит в третата част (седма и осма строфа). Мисията на поета е не само да просветли обруганото име на езика, но и да го предаде чист и неопетнен на „бъдещото бодро поколенье”. Обруганият език засиява и зазвучава с цялата си красота и тържественост над отреклите се от него.

    Поетът не включва одата „Българският език” в цикъла „Епопея на забравените”. Въпреки това тя е  толкова значима, колкото и творбите за Паисий, Левски, Бенковски, опълченците на Шипка. Авторът е избрал жанра ода, за да предаде най-точно своите чувства. Одата е стихотворение за възхвала. Докато в останалите произведения от  цикъла „Епопея на забравените” се възхваляват личности от българската история, „Българският език” е апотеоз на словото българско. Одата за родния език и повестта „Немили-недраги” са писани пред пловдивския период от живота на Вазов (1880-1886 година). Двете творби отразяват любовта на твореца към България. Най-ценното за българина е родният език. Дълг на всеки българин е да обича и пази „всичко българско и родно”. Авторът защитава тази идея с цялото си творчество. Вазов превръща защитата на родното слово в защита на правото на България да съществува като свободна държава със свои език и литература.

     Темата за езика преминава в тема за твореца, в израз на национална гордост и любов, родени понякога от силна болка и гняв. Идеите и оценките на поета са актуални както през 1883 година, така и днес. В днешно време също има българи, които се отричат от родния език. Те мислят, че по този начин ще се приобщят към друга, по-висока култура. Но се заблуждават. Защото човек никога не трябва да забравя корените си.