Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Двата вероятностни варианта за съдбата на лирическия герой в „На прощаване” от Христо Ботев

Двата вероятностни варианта за съдбата на лирическия герой в „На прощаване” от Христо Ботев
Оценка: / 54
СлабОтличен 
Автор Велина Попова   

 

    Стихотворенията на Христо Ботев са най-често под формата на изповед-обръщение. Чрез тях поетът споделя най-съкровени чувства с близък човек. Написано по време, когато Ботев се готви да премине Дунава с четата на Жельо войвода, „На прощаване” отразява духовната нагласа на твореца да загине в бой за отечеството. Заглавието на стихотворението е двузначно. От една страна прощаване означава раздяла, а от друга-сбогуване със скъп човек, от когото се иска прошка. Темата прощаване на майка и син не е Ботево откритие, а се наблюдава при Ботевите съвременници. Почти всички възрожденски автори пишат на тази тема. Разликата между тях и Ботев е стегнатият Ботев изказ. По същото време Раковски създава творбата си „Отлъчие от България еднаго разпаленого родолюбца българина в лето 1853” , а Добри Чинтулов пише стихотворението „Стара майка се прощава със сина си”. Заглавията на тези произведения са описателни. Докато при Ботев формата на заглавието е кратка, сгъстена, синтезирана.

     В своята творба поетът разкрива двата вероятностни варианта за съдбата на лирическия герой. Те са смъртта или победното завръщане. С проследяването им авторът ни показва реалната си преценка за възможния изход от борбата.

     Смъртта е готовност за саможертва. Преди нея Ботев извежда причините, които са подтикнали лирическия герой да се включи в борбата. Неговото „сърце мъжко, юнашко” не търпи

 „таз турска черна прокуда,

 дето нас млади пропъди

  по тази тежка чужбина-

  да ходим, да се скитаме”.

     „На прощаване” е не само монолог, но и своеобразен диалог, от една страна, с най- близкия човек- майката, а от друга- със собствения вътрешен свят на героя.      Търсейки прошка и благословия от майка си, бунтовникът споделя всички свои чувства и мисли, мъчи се да ѝ обясни причините, които са го накарали да поеме пътя на борбата за правда и свобода. Тя трябва да знае какво го е накарало да се раздели с нея и с всичко, което тя олицетворява. Приемайки мълчаливо изповедта на своя син, тя става съпричастна довереница на неговата саможертва в името на народа и свободата.

      В стихотворението пространството на чуждата страна е в контраст с  пространството на родината, противопоставени са  свое и чуждо, далечно и близко. Своя е родината, която сега е далечна за лирическия герой. Чужда е „тежка чужбина”, където се намира бунтовникът. Границата между тях е „тиха бяла Дунава”. Поетът определя българите в чужбина като „немили, клети, недраги”. Този израз толкова вярно отразява съдбата на хъшовете, че Вазов го избира за заглавие на своята повест „Немили- недраги”. За Ботев родината е събирателен образ, който включва близките на сърцето хора:

  Там аз за мило, за драго,

  за теб, за баща, за братя,

       Поетът е готов на саможертва в името на родината, тъй като всички негови близки обобщават образа на отечеството. Той е от тези българи, които не  се примиряват с робството, не се страхуват за собствения си живот, а се бунтуват. Картината на смъртта е нарисувана с контрастни цветове (черно и бяло):

  бяло ми месо по скали,

  по скали и по орляци,

  черни ми кърви в земята,

  в земята, майко, черната!

Разположението на скалите и земята противопоставя горното на долното пространство. Горе са скалите, долу е земята. Между тях е бунтовникът. Като пише за „бялото месо” и „черните кърви”, Ботев сякаш предусеща собствената си смърт.

       Поетът представя смъртта на лирическия герой в романтична светлина. Картината на смъртта  ни напомня за Стоян хайдутин от народната песен „Прочул се Стоян хайдутин”. Той се е примирил със смъртта, неговото единствено желание е да бъде красив в последните мигове от живота си:

  кога юнака обесят,

  да му се белей ризата,

  перчемът да се развява.

Смъртта на лирическия герой от „На прощаване” е красива като хайдушката смърт в народните песни. Доказателство, че Ботев се учи от българското народно творчество. Поетът използва епитети в инверсия: „братя невръстни”, „песен юнашка”, „хоро весело”, „либе хубаво”. Често срещан похват в народната песен е повторението на една и съща дума в съседни стихове. Ботев също го използва:

  Дано ми найдат пушката,

  пушката, майко, сабята,

 В стихотворението има и еднокоренни повторения: „Но кълни, майко, проклинай!”.

      Картината на смъртта изпълнява  две основни художествени задачи. Първата задача е да помогне на майката да събере твърдост, да прости и да понесе смъртта на своя син: „Прости ме и веч прощавай!”. Доказателство за синовната обич на бунтовника са многото обръщения към майката („майко”, „мале”, „майно ле”). Откриваме двадесет и пет обръщения в сто и тридесетте стиха  на стихотворението. Художественият образ на майката ни насочва към майката на поета, родила девет деца и загубила осем. Тази „майка юнашка” изпраща през 1876 година своя син като войвода на чета да премине Дунава и да влезе в бой с турците.

       Втората художествена задача на картината на смъртта е да накара героинята да предаде заветите на юнака на неговите невръстни братя. Първият завет е да ги възпита в  любов и омраза, защото любовта към родината ражда омраза към робството. Така  братята ще поемат по същия път на борба. Вторият завет е, ако майката не успее да преглътне мъката от загубата на „първото си чедо”, то поне да остави братята да чуят думите на посветената му вече юнашка песен, за да разберат как е загинал. Песента, а и сълзите на майката и на либето ще помогнат на неговите братя и последователи да продължат борбата и да не оставят делото му недовършено:

  Но туй щат братя да видят

  и кога, майко, пораснат

  като брата си ще станат-

  силно да любят и мразят…

Делото на бунтовника трябва да бъде продължено, защото в противен случай то ще бъде забравено. Забравата обезсмисля всяко дело. Смъртта на юнака би била напразна, ако делото му не намери последователи. Възможно е заветът да се тълкува и по друг начин, във връзка със Старозаветния закон „око за око, зъб за зъб”- противопоставяне на злото със сила.

       Картината на победното завръщане е по-желана, но по-малко реална. За това говори и фактът, че тя е описана в по-малко стихове- двадесет и шест. Докато първата картина е изградена в черно и бяло, втората е многоцветна. „Личните юнаци” имат „левове златни на чело”. Ръката, която прегръща либето, е „кървава”. Зеленият цвят на бръшляна и здравеца отразяват красотата и свежестта на българската природа. При описването на картината авторът използва националните символи- знамето и златния лев. Те издават, че родината е вече свободна. Възклицанията ( „О, либе мило, хубаво!”), епитетите („жив и здрав”, „лични”, „юнашка”, „хубаво”) и глаголите във възходяща градация („ела”, „прегърни”, „целуни”) изразяват бликащата, неудържима радост на героя. Основна художествена роля играят и глаголите в императивна форма- „берете”, „късайте”, „плетете”. В картината на победното завръщане в родното място пътят на бунтовника сякаш достига до своята връхна точка- мъките, страданията, раздялата и саможертвата не са били напразни, щом героят доживява до огромната радост да срещне близките си. Това като че ли изкупва всичко преживяно до този момент и му дава основание да изпитва гордост, че е изпълнил своя патриотичен и синовен дълг. Обикновено в поезията преобладават епитетите. При Ботев не е така. Той изгражда динамични картини, като използва повече глаголи ( в стихотворението „На прощаване” има сто и два глагола и шестдесет и пет епитета).

       Изведнъж картината на победното завръщане завършва с

   „Пък тогаз … майко, прощавай!

   Ти, либе, не ме забравяй!”

В този край откриваме реалната преценка на Ботев за изхода от борбата. По тази причина картината на смъртта е изведена на преден план и обемът ѝ е по-голям (петдесет и един стиха). Възможността героят да загине в борбата е по-голяма, тя логически надделява. Изборът, който бунтовникът прави, е „страшен, но славен”. В страшното има слава, в славата- нещо страшно. Пътят на лирическия герой е славен, ако борбата с поробителя бъде спечелена и най-сетне родината бъде свободна. Но е и страшен, защото бунтовника го очаква прегръдката на „хладния гроб”. Единствената награда за героя е ,че ще загине „за правда и за свобода”. Чрез тези думи се разкрива ценностната му система. В нея на първо място е правдата, а на второ място е свободата. За такава ценностна система вариантите са два: да загине в битка или да се върне като победител. При тази ценностна система не са възможни други варианти. Редът „правда, свобода” също не е случаен. След като бунтовникът се жертва за свободата, за правдата той е готов да умре. Неговата саможертва е свързана с често срещания в българската литература модел за „морална победа” и с възгледа за геройската смърт като безсмъртие. Откриваме ги и в друга Ботева творба- „Хаджи Димитър”- („Тоз , който падне в бой за свобода, той не умира”).

        Като се жертва не само заради близките си, но и заради всички българи, бунтовникът проявява хуманизъм. Борецът за свобода е достигнал до най-високото стъпало от нравственото развитие на човека.

        Вероятностната смърт на лирическия  герой се превръща в истинска за поета. Сбъдва се неговата мечта за смърт в името на свободата. „Страшният, но славен път” отвежда лирическия герой до безсмъртието, а смъртта се оказва за него път към вечността.