Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Човекът като съсредоточие на национален и социален драматизъм (ЛИС)

Човекът като съсредоточие на национален и социален драматизъм (ЛИС)
Оценка: / 6
СлабОтличен 
Автор Станислава Иванова   

 

Творчеството на Яворов е сложно и проблематично за описване само в границите на една естетика. Първите творби на поета безспорно разкриват социалната и обективна визия, но същевременно проблематизират реализма и субективизират външния свят. Така символизмът в творческата биография на поета се оказва вътрешна еволюция, според която светът и човекът все повече се представят като вътрешно духовно изживяване.

Първите творби на Яворов, третиращи един и същи тематичен кръг (селските маси), ясно показват преодоляването на сантименталното идилично битово описание и включването на бита в нова модалност, според която битът се явява начин за задълбочаване на социалния патос в посока към социален психологизъм. Така адресатът на Яворовите творби се разраства до фиксирането на една по-актуализирана аудитория, която в частните проблеми "дири да види" типични социални и психологически състояния.

В "На нивата" се представят устойчивите битово повтаряеми форми на селското битие. Патриархалният модел участва в творбата със свои отделни звена, които са преозначени, превърнати са в своята емоционална и битийна патриархална противоположност. Така патриархалният модел се взривява отвътре и енергията на бита се съсредоточва в реалистични типични картини, сами по себе си обвинение срещу обществото. Още в самото си начало "На нивата" утвърждава безкрайна протяжност и еднообразие на битието, внушаващи липсата на какъвто и да е излаз извън отреденото от съдбата : "недей дочаква и зори, / върви ори, ори, ори...". Творбата свършва така, както и започва. Последните й акорди съсредоточват селската съдба в отредената битова безизходица, която в случая се изравнява с трагични, непреодолими битийни стойности :

" Така си мреш,

така сме ний,

така - поглеж!

Дий...

Дий, краста, дий!" Изравняването на бита и битието при патриархлния модел предполага безусловна хармония. В "На нивата" изравняването на бита и битието е вътрешният концептуален взрив на патриархалния модел - взрив, който пренасочва хармонията към дисхармония, разбирана като социално напрежение и социално отчаяние. Напрежението на ежедневния бит се изтръгва особено отчетливо от рефрена :"Като няма прокопсия,/ плюл съм в тая орисия!", който още веднъж внушава трагичността и обречеността на селския живот.

Градивните и опоетизирани трудови дейности в патриархалния модел в "На нивата" са преобърнати в своята знакова противоположност, внушаваща безизходно, оскотяващо битие. След непосилния труд окапалият живот на селянина се доизгражда от други социално значещи елементи в селската съдба - "бирник царски" и "механата". Тъкмо те овладяват енергията на бита и я насочват към символно социално-психологическо обобщение на конкретната епоха.

Трагичното изравняване на бита и битието се издига на по-високо обобщително ниво в поемата "Градушка". Социалният психологизъм от "На нивата" тук се извежда до вечна драма в селския живот, видяна в тази творба като единство между човека и природата. В "Градушка" битът не е представен хронологично, поемата започва и завършва с битийната констатация, че селяните "вечно зло ги носи". Тази кръгова композиция издига бита и битието в един надсоциален план, който фиксира вечната нерада - отчаяно безизходната човешка съдба. Започвайки и завършвайки поемата с екзистенциално значещия бит, в основната композиционна същност "Градушка", чрез пряко изразен повествователен елемент, разбива патриархалния хармоничен модел представен схематично като "пролет, труд надежда". Патриархалният модел в "Градушка" се оформя като център в поемата, който трябва да бъде атакуван, преозначен и съответно издигнат на ново екзистенциално равнище.А така се осъществява от нова,  втора за творбата и противоположна   пейзажна   картина,   която   придобива   ярко   изразена   битийна стойност :"...А облак лази,              труд кървав, боже, пожалей!"Цитираната пейзажна

картина атакува и преозначава патриархалния модел чрез преобръщането на реални градивни моменти от него. От "затопли радост на сърцето, / усмивка цъфне на лицето" трудът се превръща в "труд кървав, боже, пожалей!". Патриархалната хармония от мир с Бога - "въздишка кротка, пръст до пръст, / ръка набожно прави кръст", се превръща в "Боже, за някой грях ръце всесилни / подигна ти и нас наказа.". Загиването на патриархалния бит, разбиран като битие става във финала на поемата:

"Че там жетварка, бясна хала, просо, пшеница, ръж, ечмени -безредно, зрели и зелени, и цвят надежди е пожнала..."

Умирайки обаче, патриархалният бит се преражда, защото неговата смърт се екзистенциализира от нови по-дълбоки същностни значения. Селското битие обогатява своето лице и откъм трагиката на живота, което ще рече, че патриархалната идилия се разбива чрез делничното, грубото, непоетичното, изведено до житейските закони на човешкия живот.

Страданието на човека е тема и на две Яворови елегии "Арменци" и "Заточеници". Съдържанието им визира трагични страници от историята на два поробени народа, но въпросът за националната идентификация е поставен по различен начин. В "Арменци" идеята за конкретно събитие и народността на героите се свърза единствено със заглавието. Универсалният адресат на творбата се определя от всеобщите ценности заложени в идейно художественото съдържание. Свобода, родина и борба са философските исторически идеали, вписващи се в битието на всеки народ. Художественото обобщение внушава, че универсалният духовен опит и свободолюбивите стремежи на човечеството се оформят и натрупват в изпитанията и жертвите на всеки отделен народ.

В "Заточеници" доминира националната идея и народностната самобитност на художествения свят.  На преден план излиза автономният живот на българската етническа общност, нейния духовен облик и уникална историческа съдба. В "Аременци" лирическият субект е извън общността на несретниците, субектната дистанция спрямо героите означени с "те", "дечица", "жертви", както и спрямо тяхната далечна родина, асоциира с такива произведения като "В механата", " "На прощаване", "До моето първо либе", "Елегия". В родовия спомен, в националните културни митове Яворов преоткрива универсална законова зона, според която човекът е обезсмислен след загубата на родината си. В "Заточеници" настъпва промяна в граматичната форма на исказа "Ние" е белег на съобщност и единение на лирическия субект с героите. Лирическата идея целенасочено акцентира националната идентичност на героите. Яворов извежда национално неповторимото и конкретно българското над множественото и аморфното в човешката общност. В "Арменци" образът на родината е събирателен и обобщено метафоричен, лишен от осезаемост и близост. Нейната далечност импулсира градусите на болката и копнежа. Робската участ на родината и народната кървава драма рефлектират в чувсвата на изгнаниците, в техния житейски и духовен трагизъм. Лирическото време в "Арменци" обхваща безвремието след раздялата. Актът на раздялата е в изгнаничеството. Пространството се развива в две посоки. Чрез динамичната раздвиженост на бурята, разнасяща "бунтовната песен широко в света", романтичните измерения на пространството достигат до "безкрай" и придават глобалност на художествената идея. Конкретното пространство обаче се свързва с реалностите на изгнаническото битие. То се променя, все повече се стеснява и негативира. Чужбината изтласква нещастниците извън света, обозначава се с "чуждия край", "порутен бордей" и "механата", а това са знаковите пространства на социалната отхвърленост и душевната самота. В "Заточеници" болката от разрива между родината и синовете пулсира подмолно. От една страна лирическото пространство се опредметява чрез отдалечаващите се очертания на бреговете, чрез извисените силуети на Атон, за сметка на това се разрастват духовните обеми на пространството, изразяващо съкровената същност на родината като "скъпи нам предели". Родината традиционно е символизирана чрез крилото, което носи представата за ласка, утеха и закрила, а това са чертите на майката. В "Заточеници" Яворов разкрива екзистенциалната драма на българския човек, обречен на вечно страдание и осъден да не си възвърне радостта и светлината на изгубения рай.

Яворовата поезия разгръща своята мисъл върху основните проблеми за познанието , живота, смъртта, любовта чрез един универсализиращ и синтезиращ човешки битиен сюжет. Познанието се схваща като висша мъдрост, като висше проникване отвъд стените на кръгозора. Яворовият лирически аз е истинско интуитивно въплъщение на стремежа към голямата битийна проблематика. Всъщност великото прозрение на Яворовият лирически аз е , философските битийни проблеми са нерешими, че човешката крайност в земния човешки път е безсилна да се впише в безкрайността на екзистенцията, че смъртта е същинският жвот на човека, че душевните бездни са непреодолими. Яворовият лирически човек е израз на великата човешка драма, на самия трагизъм на човешкото съществуване. В маските на този лирически субект се припознава обърканият, изгубил идентичността си човек. Той е самата плът и кръв на проблема за загадките на човешката екзистенция. Стигнал до края на земната граничност, лирическият аз не може да хармонизира, да съедини тукашния и отвъдния свят, защото в отсамното той осъзнава човешкото безсилие пред злото, преживява кръвосмесителния брак на честта и позора, на всички истини-лъжи. Даже най-ближният остава поданик на тоталната другост, той е маска , свинкс. В карнавала с маски страданието става безалтернативно спасение на душата и затова темата за отчуждението и самоотчуждението се превръща в синоним на страданието. Яворовият лирически аз носи нещо от предкултурното мислене, живее с архитипите, с изначалните стойности. Трагиката идва от това, че тези архитипи са абсолютно неадекватни в свят , в който честта и позорът, доброто и злото са преобърнали първоначалната си знаковост. Обезсилилата се вяра е най-яркото проявление на този трагизъм.