Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Лудостта и разумът в разказа „През чумавото” от Йордан Йовков

Лудостта и разумът в разказа „През чумавото” от Йордан Йовков
Оценка: / 9
СлабОтличен 
Автор Анита Николова   

 

Йордан Йовков продължава вече утвърденото в развитието на българския разказ от Иван Вазов и Елин Пелин . Разказът на Патриарха е фрагментарен , този на писателя на българското село - монолитен , а на Йовков е циклизиран . При Вазов има подчертано авторово присъствие , при Елин Пелин то е дискретно , а при добруджанеца - липсва . Откриват се разлики и при героите на тримата писатели . Тези на Вазов се делят на българи и небългари , при Елин Пелин е важен социалният им статус , а за Йовков водеща е идеята за откриване на доброто и красивото у всеки един от тях .

        Писателят често поставя своите герои пред изпитания, които имат за цел да покажат най-добрите им качества. Така и в разказа „През чумавото” , който е част от сборника „Старопланински легенди”, авторът изгражда един свят, изпълнен със страх от смъртта, където вярата на хората е разколебана от липсата на Божия  намеса, която да спре заразата . Точно в такова време се проявява най-силно виталността на Йовковите герои, които се борят с отчаянието с помощта на празненства и веселие, като стореното от тях се определя като лудост . Този непрекъснат стремеж към щастие и хармония се отличава най-ярко в способността на хората да обичат безрезервно и всеотдайно, когато близостта е немислима, а любовта е „лудост”. На всичко това контрастира потребността от обич , макар и в чумаво време .
        Чумата е бедствие, което не може да пощади   никого. Тя предизвиква страх , паника и безумие у всеки. Йовков избира именно тази напаст за заден план на своя разказ, за да подчертае изключителността на героите си. Определяйки времето като „нездраво”  и напластявайки описанията с призрачни и страшни детайли, авторът въвежда читателя директно в изпълнената с мъка и безнадеждност действителност. Хората живеят в страх от чумата, страх, който „помътваше разума”. Фактът, че те се обръщат към магиите, търсейки защита и опора, говори за силното им отчаяние и обезвереност. Господ не им е помогнал досега и те нямат сили да продължат да вярват с предишната твърдост. Освен това в епиграфа на творбата е загатната изначалната греховност на човека, който чувства, че е заслужил Божието наказание, а същевременно се страхува от него .    

Уплашен до такава степен, че да тръгне да търси опори в невидимото, „малкият” човек в един момент изоставя и тях като несигурно упование и се обръща към реални истини, към изпробвани радости. Така старците решават да помолят за помощ и съвет хаджи Драган, който със своето богатство и авторитет вдъхва респект у всеки един от тях . Чорбаджията е различен от общоприетата представа за заможен човек  – не е сприхав, а ги приема гостоприемно в дома си. Неговото поведение  контрастира с всеобщото мрачно настроение и придава чудатост на образа на хаджи Драган.                                                                                     Обявявайки сватбата на Тиха с Люцкановия син, той силно смущава наплашените души на селяните, но успява и да пробуди надеждата, че всичко ще се нареди като преди . Този  празничен ритуал създава усещането за хармония и щастие, но преди всичко – за възобновяване на живота. Макар и да настъпва всеобщо облекчение, неизбежен остава въпросът : „Луд ли е хаджи Драган да започва сватба?”
              Мотивът за „лудостта” в разказа се разширява постепенно. Изразите „луди хора”, „играеха като луди”, „небивала сватба”, „лудешко веселие” създават усещането за нещо нетипично , за безумие, което е обхванало цялото село. Тази виталност, която изведнъж започват да проявяват селяните, е висша форма на жажда за живот, на стремеж да забравят страданието и да заживеят отново хармонично и спокойно. Успокоението им  е краткотрайно. Йовков представя  развръзката на разказа, използвайки различните знамения, които героите разчитат като знаци за настъпващата трагедия - струпаните орли – „не е на добро”.
            Тиха, чийто образ е описан като закачлив и дяволит, е олицетворение на виталността. Едновременно с  това  името й говори за кроткост и душевна чистота. Нейната веселост е преди всичко опит да надмогне страданието и мъката, че няма да се омъжи за този, когото обича – Величко Дочкин. Това личи най-силно в думите: „Тиха се смееше, но в очите й светеха сълзи”. Нейната сила се крие в способността й да преодолява трудностите. Всеотдайността й към любимия се проявява най-ярко във финала на разказа. Дори и майката не остава до чумавия , като любовта на Тиха придобива значението на святост , защото се оказва по-силна дори от майчината, а героинята е  безстрашна и  саможертвена. Това усещане е внушено и от сравнението на майката с „луда”, която не се осмелява да се  приближи до сина си. По този начин поведението на Тиха се превръща в нещо нормално. Нейните спокойни движения създават впечатлението, че тя не прави нищо необичайно, докато всъщност се обрича на смърт доброволно. Това, което утвърждава избора на Тиха като правилен, е Божията благословия: “…Исус ги гледаше и вдигаше десницата си “ .   Благодарение на нея редът е възстановен, а любовта възтържествува над земното нещастие.
           Всеотдайността на девойката към любимия може да бъде счетена за лудост само от хора, които не са изпитали истинската сила на любовта. Със своята способност да преобразява човека тя му дава възможност да погледне извън собствените си ограничения, отвъд личните си нужди и да открие истината, че всичко е преходно и незначително – дори животът, когато не е споделен с хората, които обича. Ето защо границите между безумието и разума не могат да бъдат определени лесно. За някои „лудост” е да жертваш живота си, за други – да го живееш без любов. Единствено Бог може да осъди едните и да благослови другите, но в реалния живот той остава безмълвен, а ние - жертви на своите възприятия .