Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Преходното и вечното в цикъла „Вечери в Антимовския хан” (ЛИС)

Преходното и вечното в цикъла „Вечери в Антимовския хан” (ЛИС)
Оценка: / 75
СлабОтличен 
Автор Кристина Маркова   

 

   Йовковото творчество и художествен свят са населени с красота и хуманизъм, с висока нравственост и непоклатим морал, с любов към отечеството и фолклорните традиции. Творбите му отдавна са вградени в темелите на националното ни самочувствие и самосъзнание.

    Размишлявайки върху неговата  личност и писателска съдба, стоян Загорчинов ще каже: „Има писатели, които човек може да си представи само като творци: езин Зола – голям адвокат, Томас Ман – учен, Йовкова – не. Толкова художникът у него беше неразделен от човека, толкова човекът беше напълно в служба у твореца със своя интелект и емоционални преживявания”.

    Преизпълнен с мисълта за голямата отговорност на изкуството пред времето, Йовков създава уникален модел за човешко поведение и взаимоотношения, които съчетават едновременно и вечните, и преходните максими на битието, патриархалните и модерни философски системи за човека, за Бога, за любовта, доверието, болката. Мирогледът на писателя, изграден върху триединството човек – труд – природа, се оформя и изпълва с нов смисъл с всяка негова книга. Всеки текст хвърля нова светлина върху неповторимата и общовалидна трактовка на проблема за преходните и вечните житейски стойности.

     Именно тези авторови прозрения долавя читателят от цикъла „Вечери в Антимовския хан”. Това е книга, в която доминира мотивът за първичните неща в живота, т.е. вечните, неизличимите: земята, слънцето, небето, животните, за изчезващата връзка между тях и хората, за всевечната магия на женската хубост и греховност. Но светът се променя и в хода на социалните катаклизми се променят и хората – сърцата закоравяват(„Имане”). Милосърдието и състраданието като че ли загубват стойността си(„Другоселец”), но непреходна остава човешката вяра в щастливата развръзка(„По жицата”).

     Дори и след изпепеляването на Антимовския хан споменът за него и за красивите и достолепни Сарандовици ще напомня на хората с непреодолима носталгия, че човешките амбиции и страсти винаги са преходни, а природата и битието с техните закони остават вечни.

     Антимовският хан сам по себе си е затворено пространство на кръстопът, където се пресичат много друмища, различни житейски съдби, сливащи се в едно на фона на широкия хоризонт. Пространството, което се зарежда със смисъл от разкази за различни персонажи, е фиксирано от ключовите думи близко и далече, вътре и вън. Човек се среща със себе си, влизайки в хана. На вратата на това сакрално място човекът оставя своите предразсъдъци, оставя своите делнични грижи и става истински – непринуден, естествен, себе си. Магнетизмът на трите Сарандовици може да омагьоса всеки добруджански пътник, да го отклони от друма и да го освободи за малко от ежедневната екзистенциална самотност, в която е потопен. Всички посетители на хана се отърсват от ежедневните си грижи, когато усетят благовонния аромат на това необикновено място. Човекът, незащитен от изтъркващата монотонност на бита, търси убежище от сивото ежедневие и го намира в символното уютно убежище на Сарандовиците. Именно тук личността задоволява вечното си любопитство към оголената природа на себеподобните си.

    В затворената сакрализирана територия на хана храм Йовковият човек опознава съдбите на околните, а така разчита и неясните знаци в себе си. Така Йовков достига до универсалната и общочовешка идея за човека на всички пространства и времена. Всеки е предопределен да се срещне с жрицата на хана – Сарандовица: „...нямаше през де другаде да минат, освен през Антимово, край хана на Сарандовица”.

    Това означава, че всеки човек рано или късно е орисан да се вгледа в себе си и да потърси истинските си основания да живее. Т.е. осмислянето на битието, осъзнаването на живота като ценност е вечният стремеж на поколенията, вечният импулс, който катализира природния кръговрат.

    В разказите от първата част на цикъла поетапно се навлиза към централната случка. Тя е скрита зад разказването. Това е най-ярко изразено в първата творба-„Дрямката на Калмука”, защото именно тя въвежда в художествения свят на всяко следващо разказване. Същинската случка е скрита така, както е скрит за човека и смисълът на битието. Така са загадъчни и героите.

    Калмука е съдбовно свързан с това място. Той е вечният страж на женската красота и очарование, които винаги се прераждат и като феникс от пепелта се възраждат за нов живот. Калмука пази женското начало, защото без него не би бил продължен животът, не би била запазена магията на човешкото съществуване:

   „А тая брада насреща – каза дядо Гено и посочи Калмука – тогава беше млад.....”

Но макар, че е верен, дори Калмука не предугажда опасността за младата Сарандовица и тя едва не е убита. Но появилият се епизодично Захарчо – заплахата за женската хегемония – изчезва от художественото пространство, за да властва „вечната жена”.

     Човекът е преходен, вечни са отстояваните ценности. Истинските стойности са неподвластни на времето. Чрез възпроизвеждането на женската красота и магнетизма на женското очарование е спряно обективно течащото време, а действието като че ли се пренася в безвремието на вечността. Сякаш от там идват Сарандовиците, за да покажат на човека, уморен от ежедневните бъркотии, че животът си заслужава.

    С разказа „Шепа пепел” Йовков внушава, че по лабиринтите на човешката съдбовност има пресечна точка между човешката агресия и големите стойности, вкоренени във вечността. Поражението е временно, но показва, че въплътените в човешките фигури знаци на вечността са уязвими. Липсата на ценностни устои може да застраши хармонията на битието. Дошлите от друг свят, агресивен и неуютен, сеят само разруха и пепел. Калмука е безсилен срещу тази унищожителна стихия, защото тя идва отвън. Войната е част от преходното съзнание и морал, но тя застрашава всевечните природни устои. Войната подменя човешкия морал и етика и подлага на изпитание философията за виталното и хармонично човешко съществуване.

    Под съмнение Йовков поставя и други преходни човешки страсти – печалбарството, сметкаджийството, трупането на богатства. В разказа „Шепа пепел” повествователят намеква, че войната не е време за печелене на пари, а в „Баща и син” Матаке осъзнава, че материалните придобивки отдалечават човека от красотата и романтиката на истинските човешки взаимоотношения: „Пари, земя, богатство, всичко е вятър! Каква хубава жена е наистина тази ханджийка!”. Хубавото и ценното според Матаке е в дребните и непрестанно съпровождащи ни неща – красивите и сърдечни жестове.

    За красотата в живота няма ограничения. Национална, етническа, расова или социална принадлежност не могат да затъмнят истински ценните неща в живота. Чужденката, циркова ездачка, от разказа „Частният учител” е достойна съперница по красота и чар на Сарандовици. Госпожица Шмид се превръща в притегателен център на мъжкото внимание и причина за съперничество. В нейната орбита всеки може да открие истинското си аз. Сакралната женственост пречиства от нечистотиите частния учител Палазов и той вижда истинските очертания на света около себе си – плачещата му майка, добрата ръка на госпожица Шмид. Чрез женската магия Палазов се отърсва от баналното си и безсмислено съществуване, за да намери себе си в безвремието:”Границите на времето се разрушиха за Палазова...”

     От своя страна пък госпожица Шмид изрича обобщаващата философия за „особените хора”, която навежда читателя към идеята, че личността не бива да бъде унифицирана, а различна, пълнокръвна, действена, за да остави диря след себе си във вечността.

    Героите от „Вечерите” са носители на човешки несъвършенства, разпилени като сажди върху целия изграждан характер. Сарандовици нито за миг не забравят кръчмарската си сметка, Христо Месечката от „Врагове” хитро извлича изгода от враждуващите, Матаке и синът му се отдават на изкушенията, но тези недостатъци правят образите достоверни и монументални. Те ни подсещат, че в живота има и преходни неща, в преодоляването на които се раждат личностите.

    Мотивите за вечното и преходното в човешката общност се разгръщат не само на фона на затвореното сакрално място на хана. Теренът, на който се разиграват Йовковите истории всъщност е Добруджа, а по нейните пътища могат да се срещнат причудливи герои – Моканина, Гунчо, Другоселеца, Иван Белин. Широтата на Добруджа е с космически размери. Още в първия разказ „Дрямката на Калмука” е подсказана необятността на пейзажа от разказвача и дядо Гено:”Вървим още дълго време...”.

    Така човекът се оказва една нищожна прашинка от космическия всемир, която се чувства изгубена и нещастна сред природата. Тази нищожност кара човека да се чувства откривател на непознатите си душевни глъбини. Там се крият истините за земното му пребиваване.

    То е белязано от злото – мобилно и устойчиво като част от вечността. Злото е белязало семейството на Гунчо от „По жицата”, то му е отнело най – съкровеното – здравето на единственото му оцеляло чедо. Именно необяснимата беда и белязаност карат страдалците да вървят по прашните добруджански друмища в търсене на доброто, в търсене на надеждата. Бялата лястовица е онзи символ на неумиращата човешка вяра, че страданието не е вечно и че може да бъде победено.

   Така, потопен в сложните казуси на битието, човекът търси отговор на вечните въпроси:”Боже, колко мъка има по тоя свят, боже”(Моканина) и се опитва чрез милосърдието и състраданието да реабилитира потъпканите хуманни ценности.

     Злото може да бъде неутрализирано, то не е вечно. Другоселецът и банкнотата му, „сгъната на четири”, отключват сърцата на гневящите се селяни и те за миг стават по-благородни и всеотдайни. Чрез вглеждането в другия и в самия себе си човек може да се отърси от греховните си помисли и чрез духовната си щедрост да облагороди света, да тушира болката от социалните несправедливости.

    В света на Йовковите герои подобна победа над злото е възможна, щом като и женската хубост е доказателство за невинност. Албена от едноименния разказ носи обаянието на неоспоримата женска красота, а това е достатъчно, за да се разместят пластовете на патриархалния обществен морал и освободената от предразсъдъци човешка природа. Грехът на Албена е простим, защото човешката душа е несъвършена, така е създадена от природата и от Бога и е обречена да се самоусъвършенства по пътя на грешките и разкаянието. Но в това разкаяние винаги има нещо грандоманско и необяснимо. Албена е горда дори когато трябва да бъде съдена, а Иван Белин докрай не може да проумее своето озлобление към вълка(„Грехът на Иван Белин”).

     Посегателството върху живота на живо същество, макар и вълк, е посегателство върху майката природа. То е противоестествено и нарушава хармонията във взаимоотношенията човек-среда. Затова и общността съди Иван Белин, дръзнал да вдигне ръка срещу природата и поддал се на слабостта и моментното опиянение. Люшкането между бялото и черното(вградени и в имената на героите – баба Бяла, Белин, бяла вълчица) е символ на духовната борба, която човек води, докато е жив.

    Разказите от цикъла „Вечери в Антимовския хан” ни учат, че човек трябва да върви от видимите неща, които са преходни, към невидимите вечни истини, за които понякога нехаем. Вечността приема в лоното си онези, които не просто са съществували, а са живели пълноценно. Това включва и докосването до всичко преходно и тленно, което ни обгаря, но не ни прави човеци.