Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Нравствените измерения на човешката душа в „Старопланински легенди” от Й. Йовков (ЛИС)

Нравствените измерения на човешката душа в „Старопланински легенди” от Й. Йовков (ЛИС)
Оценка: / 77
СлабОтличен 
Автор Кристина Маркова   

 

Много са определенията, които се прикачват към името на Йовков – „художник на видимия свят”, „романтик”, „майстор на разказа”, „психолог и сърцевед”, „естет” и т.н. Всяко от тези твърдения има своите основания, но без съмнение е фактът, че Йордан Йовков е от онези творци, които чертаят с творчеството си границите на българския духовен епос. С етичната си и ненатрапваща проблематика, с езика на мъдрец от античността Йовков внушава философски открития за човека изобщо и за българския духовен свят. Авторът е от ония пълноводни реки, които текат бавно през българската земя.

      С особена художествена простота Йовков изгражда сложни и неповторими образи, чиито имена се превръщат в символи на човешките страсти и желания, в белег на особена чувствителност или пък духовна щедрост. Герои като Люцкан, Серафим, Албена, Боряна, Шибил, Индже не могат да бъдат сбъркани или забравени, защото носят в себе си уникален заряд, неподправена естественост, необикновена духовна сила и смелост. Всеки от тях е издържал проверката на времето, откъснал се е от обикновеността на делничното, надскочил е чисто човешките възможности и е преминал в лоното на легендарното пространство.

      Пример за необикновеността на Йовковите герои е и сборникът”Старопланински легенди”(1927).

      Силните мъже и жени, населяващи сборника, отдавна са скъсали с родовите традиции в стремежа си към самоизява. Това е истинското начало на модерните времена – човекът иска да утвърди своята индивидуалност и затова напуска родовия свят. Осъществил е свободния си житейски избор и затова сам поема отговорността пред себе си и общността. Именно заради това героите от цикъла са толкова ярки, монолитни, запомнящи се – и на мъже, и на жени. Нравствените измерения на човешкото са необозрими – те преминават през утвърдените представи за любов, вярност, чест, дълг, вина, но и се сблъскват със страданието и смъртта – цената, която човекът плаща, за да бъде себе си, за да бъде свободен от родовите условности.

      Ключовият проблем в цикъла е за вида ценностна система, подредена от страстите и чувствата. В сблъсъка между тези системи се ражда кризата, която прави случките интересни. Реализмът и романтиката отмиват ненужното от творбите и се превръщат в легендарни картини за необикновените хора. В легендарно може да се превърне само непреходно-стойностното. Такъв е големият порив, който трагично носи в себе си голямата жертва. Още повече, че всеки грях е трагично предопределен да дочака своето възмездие. Героите от цикъла стигат до своите прозрения за греха в часа на човешката си пречистеност. Така трагичното задължително участва в легендарното, за да предизвика абсолютен нравствен катарзис на чувствата.

      Едни от Йовковите герои се разкъсват между досегашното си минало и желаното бъдеще. Монументални са образите на Индже и Шибил, чийто житейски избор е свързан с любовта, но тя, от своя страна, ги довежда до неочаквана смърт.

      Проблемът любов – смърт е сюжетоизграждащ още в първия, „отключващия” цикъла текст – разказът „Шибил”. Между героите, носители на мъжкото и женското начало, съществува несъмнена симетрия. Портретните им описания са разположени съответно в началото (Рада) и почти в края на разказа (Шибил). Между тези описания повествователят проследява пътя на човека към самия себе си. Шибил пречиства душата си, променя се коренно (белег за което са смяната на името и преобличането (. От неуловимия „страшен хайдутин” той става смирен и кротък човек, който слиза от планината, за да се предаде. От предишните желания на Шибил да погазва „много закони” не е останало нищо. Макар и отдавна героят да живее извън родовата общност, той е готов да я преоткрие с цената на живота си. За този избор катализаторът са пленителната хубост и дързостта на Рада. Тя укротява и опитомява „дивото” у Шибил и го кара да се вгледа в себе си. Началото на самоопознаването и съмнението е сложено. Титаничният дух на доскорошния грабител е насочен към други плячки – да напусне досегашното си царство и да вкуси от житейските сладости – любов, уют, семейна топлина, женска ласка. Шибил бяга от самотата и коравосърдечието, за да пречисти душата си от струпаната злост и страх, красотата на жената го преобразява и той взима най – важното решение в живота си – да изостави планината, да слезе „долу”, да преоткрие отдавна напуснатия свят. Човешката душа се устремява към щастието, но е обречена да плати за греховете си. Затова смъртта е и желана, и нежелана. Развръзката на творбата ни отпраща към познатия от фолклора мотив – „неразделни и след смъртта” и така като че ли се възстановява равновесието в живота.

     За греховете си плаща и другият ярък Йовков герой – Индже. Очевидна е приликата между него и Шибил – и двамата живеят извън нормите, и двамата търпят нравствено пречистване, и двамата са под магнетичното въздействие на необикновени жени, но грехът на Индже като че ли е непростим. Посягайки върху собствения си син, той посяга върху всички морално – етични закони. Индже изкупва два смъртни гряха – към народа си и към наследника си, затова и възмездието, което ще го сполети, е по – страшно и сурово. Женската сила на Пауна разпалва още по – силно пагубните страсти, които изпепеляват душата на Индже. Но Пауна стои в основата на неговото нравствено прераждане и му дава сили да се разкае. Смъртта е осъзната от героя като необходимото изкупление на греховете:” Много майки съм разплакал.................”(„Индже”

     Дълъг и мъчителен път извървява Индже ,за да отстои своя житейски избор. Защото у човека се борят Злото и Доброто. Така е и у Стефан – той трябва да избере между двете жени: Дойна и Димана („Кошута”). Още от техните имена се ражда асоциацията, че чрез тях ще се материализират двете начала у човека. Дойна е пътят към светлината, към хармонията. Нейното име се свързва с образа на кошутата, въплъщение според поверието на Св. Богородица.

    Затова в преследването на животното с очи „също като очите на човек” Стефан се оказва сам – нито овчарчетата, нито дърварите го подкрепят. А и всички хора в селото са съгласни с оценката на Муца Стоенчина, майката на Дойна. Защото страстта към лова не е проява на свободен избор у героя, а е подчиняване на първичното, „дивото”; то е унищожаване на хармонията на природата.

    И ако мисълта за Дойна окрилява Стефан, предпазва го от грехопадението, то мисълта за Димана дава възможност на лошите помисли да надделеят. Вътрешните търсения на героя се материализират и чрез неговите противоречиви действия – ту изнася пушката навън, ту я внася вътре; ту краде жито, ту го връща обратно. Героят все още не вижда пътя пред себе си – няма път за него, присъствието му изпълва пространството. Но това е първичното, а ценното е победата на Доброто. Кошутата го плаши, след срещата с нея е „смаян”. Искрата на доброто у него се разгорява с нова сила, колебанията му са разсеяни от Дойна. Под въздействието на любовта девойката изрича съдбовните думи. Защото нейната радост е продиктувана само от това, че вижда своя любим. Женското начало укротява първичните инстинкти, връща грешника в хармоничното пространство на разкаянието и добродетелността. Така и Стефан, както Шибил и Индже, се пречиства, облагородява, смирява. Връща се към света на родовите патриархални нрави и принципи. Нравствеността и човещината побеждават над първичната суровост и жестокост.

    Така Йовков утвърждава идеята, че човекът не може да се осъществи чрез насилие над Другия. В „Най – вярната стража” неограничената власт на Хаджи Емин е разколебана – дори и мъртъв, силният Косан принуждава завоевателя да се замисли. Тази сцена подготвя читателя за срещата с народните закрилници в другите разкази от сборника – „Юнашки глави”, „Овчарова жалба”, „На Игликина поляна”, „Индже”. При всички тях нравствената извисеност е отличителен белег. Крайналията цял живот е бил верен на обичаната жена и затова желае да умре на заветното място, което му напомня за нея. Но той е и закрилник на народа, винаги е бил верен на синовния си дълг пред общността. Затова историята ще съхрани легендата за необикновения му живот и ще трансформира народната преданост в словесен спомен за личния му подвиг.

     За народната история и съдба авторът говори и в други творби. Ясно поставената цел за народно освобождение увлича и дядо Руси – героят се страхува и се радва, защото „Турция ще падне!”, а поличбите значат: „Добро за българи, лошо за турци.”. Но веднъж споделил тази идея, дядо Руси съхранява достойнството си докрай – преодолява ужаса си, за да си тръгне към къщи, „висок, снажен”, напомнящ силата на Балкана.

    Йовков търси и други измерения на юначеството. Възхищение предизвиква поведението на Стефан овчаря. Той не пристъпва клетвата си нито към побратима, нито към дружината. Героят предпочита да се „изгуби” – далече от свят, в който няма хармония.

     Писателят винаги залага на сложните и конфликтни сюжетни ядра, но в тях винаги се решават  нравствено – етични конфликти. Решенията на героите са трудни, защото всеки сам прави избора си. Понякога той трябва да заплати с живота си  (Женда, Тиха, Божура, Шибил, Индже...). Всеки изкупва грях: Тиха – към любимия си, Женда и Божура стават жертва на опита си да се самоидентифицират, излизайки извън патриархалния космос. Докато Женда е жертва на непоколебимото решение  на козаря Марин, Божура сама избира смъртта във водите на Куков вир.

     Божура е от Йовковите героини, които носят еротичното начало и фатализма, събуждат тъмните страсти в мъжката душа. Божура е носителка на истинското щастие, на страстта , на романтичните пориви, а не на подредеността и студенината на Хаджи – Вълковата дъщеря.

     Любовта разведрява мрака на скръбта, сълзите пречистват омърсената душа и я издигат до небето до чистата есенция на битието. Затова самоубийството на Божура е осъзнат избор на духовно равновесие и спокойствие.

      Всъщност любовта е сюжетен център или мотив в десетте разказа от сборника „Старопланински легенди”. Връщайки се в романтичното минало, Повествователят изгражда един романтичен и нереалистичен свят на уникални герои – търсещи себе си, преоткриващи духовната си същност и сила, демонстриращи своята позиция към света и морално – етичните категории. Техният свят е белязан от любов и смърт, от грехове и възмездие, от страсти и героизъм, затова е цялостен. Личността категорично заявява своето присъствие във времевите хипостази – превратното минало, неспокойното настояще и неясното бъдеще.

    Йовковите герои са белязани. Те носят всичко човешко, но и могат да го надскочат и да преминат в измеренията на един друг свят – необясним, загадъчен, божествен. Те осъществяват особен вид инициация, присъща само на избраници.