Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Творбата „Ний” от Христо Смирненски

Творбата „Ний” от Христо Смирненски
Оценка: / 84
СлабОтличен 
Автор Кристина Маркова   

 

Според литературния критик Минко Николов творбата „Ний” на Смирненски е „възхвала на революцията като истинско творчество, а не само като разрушителна стихия”. Поетът изобразява картината на несправедливия живот, изпълнен с противоречия и несъвършенства, за да заклейми социалното неравенство и за да аргументира утопичните си блянове за обновен и различен свят след революционния устрем на масите.

   Лирическият говорител изповядва своите възгледи от позицията на страдащ, от позицията на потърпевш, затова избира формата за 1 лице, мн.ч. Така тъжната и едновременно с това гневна констатация за несправедливо устроения свят звучи искрено и правдиво. От друга страна, личното местоимение „ний” създава усещане за многобройност и сплотеност на унизените маси , от чието име се води лирическата изповед. Масите са част от света, те му принадлежат така, както чедо принадлежи на майка си. Затова лирическият говорител подчертава кръвната връзка на страдащите с „майката земя” и от тази позиция има правото да критикува и роптае. „Бедните” деца на „майката земя” са осъдени да не вкусят от майчиното мляко, вечно да жадуват щастие, да мечтаят за ласките и любовта на живота.

    Но истината е друга – неприветна, тъжна, ужасяваща. Чрез поетическото майсторство, с което Смирненски подбира контрастните метафорични образи, се създава разтърсващо впечатление за безграничното човешко нещастие. Масите живеят в нищета, гаснат „сред печал”, живеят между живота и смъртта:

                          ...ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал

                             и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот -

                             ний, бледни смъртници – родени за живот.

   Чрез оксиморона в последната строфа на втория куплет изображението на действителността достига своята кулминационна точка. Обезверените човешки същества не само са вкусили от житейската горчилка, не само са усетили  болката от виещия се бич, но и са прекрачили границата между живота и смъртта. Те са живи тялом, за да усещат физическото страдание, но са мъртви духом, за да понасят непосилните унижения.

    На фона на безперспективността, която се разкрива пред тълпите, лирическият говорител обаче събира сили и смелост да изрази духовните въжделения на своето поколение. То осъзнава, че крепи света и живота на раменете си, че стимулира човешкия прогрес. Това поколение не е изгубило съвсем вярата си в „светлите висоти” и с величествен жест показва, че ще съхрани огъня на цивилизацията. Идеята на Смирненски за обновление на стария свят, за революционен метеж, който да изтръгне корените на неправдата, е основна и в тази творба. „Вечните творци” на „земните блага” са предадени от живота, както Исус е предаден от Юда. Красноречива е асоциацията с „трънените венци” и идването на „съда”, за да се интерпретира революцията като апокалипсис, при който грешниците ще бъдат наказани справедливо, а праведниците ще намерят място до Бога. Така вижда и поетът революционната промяна – тя ще накара майката земя да се вслуша в „громкия зов” на „надвисналия ураган” от нещастни люде, да загърби греховността си и да поиска прошка от тези, които са я носили на раменете си.

     Апокалиптичната визия за бунта се подсилва и от хиперболизираните поетически образи на бунтарите, и от метафоричните изображения на тълпите. Страдащите са „океан от стенещи вълни”, в който кипи огнена страст за промяна. Тълпите са „величествен керван”, устремен към свещения свят на правдата. Гневът им „кипи”, за да изригне като вулкан, който взривява стария свят и дава начало на нова, „светла ера”.

    В така представения поетичен образ на бунта, който разпръсква робската тъма, който преобръща световните ценности, могат да бъдат видени двете основни поетически традиции, оформили Смирненски като творец – реалистичната и символистичната. От една страна, поетът, „ангажиран” с левите идеи, особено популярни след Първата световна война, изразява идеята за братство и равенство, реалистично изобразява света на социалните неправди, в който царува „робския закон на жълтия метал”, но от друга страна, когато внушава идеята за революционната съзидателна сила, той прибягва до типичния символистичен реквизит – океан, ураган, вълни и пр., натоварени вече не с ефирността и уханието на любовта, а с преобразуващата сила и мощ на гнева и тъгата.

     Като поет на бунта „юношата” Смирненски винаги е наднационален. Затова и стихотворението „Ний” е лишено от географска конкретност, то е обобщена метафора на всички невинни жертви в света, на всички „роби”, които очакват свободата на „новия ден”.