Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Глава ІІ от повестта „Чичовци”-интерпретация на стилистичните похвати и изразните средства

Глава ІІ от повестта „Чичовци”-интерпретация на стилистичните похвати и изразните средства
Оценка: / 71
СлабОтличен 
Автор Кристина Маркова   

 

В „Чичовци” Вазов рисува картина от „типове и нрави български в турско време”. Много умело той пресъздава разбиранията и очакванията на съвременниците си, като не пропуска и най – малките подробности. Използвайки пародия, авторът пресъздава както положителните, така и отрицателните черти на българите. По този начин читателят придобива представа за ограничеността и „застиналото развитие” на сънародниците си преди повече от век.

   Втората глава от повестта е озаглавена „Варлаам Копринарката”. Още от заглавието може да се направи извод, че тя ще описва въпросната личност. Като цяло в тази глава наистина преобладава описанието, но има и елементи на повествование, чрез които се представят някои случки от живота на Тарильома.

  Самото име на героя – Тарильом, говори за насмешката на автора. Прякорът му идва  от название на гръцко хоро, което се играе и в града. Забелязва се употреба на множество архаични думи като „отнюд” (изобщо), „изтъртуфен” (разнищен), „салтамарка”(старо протрито палто) и др. С тях се цели да се покаже отдалечеността на действието и фактът, че в света на чичовците новите неща не са „добре дошли”. Техният свят е вкочанен и не търпи развитие.

   Доминиращото глаголно време е минало несвършено. Чрез него се изразяват повтарящи се минали действия. Описваните случки са започнали преди момента на говорене и продължават и след него. Всичко това говори, че в живота на Варлаам, както и на съселяните му, нищо ново не се случва. Техният свят е затворен и някак застинал във времето, сякаш развитието им е спряло.

   При описанието на героя Вазов използва много прилагателни, с които се постига детайлност при изграждането на характеристиката на литературния герой. Всеки елемент от облеклото и характера му е изключително подробно обрисуван от автора. Така не само се постига образност на повествованието, но като че ли могат да се направят и изводи за качествата, притежавани от персонажа.

    Чрез употреба на епитети като „дребна” и „кръвосмукателна”, отнасящи се до булка Варлаамица, се постига по-голяма експресивност. Тъй като определенията са саркастични, авторът успява да привлече вниманието на читателя и така да подчертае дребнавостта и нищожността на грижите, обсебили съзнанието на героите.

    За експресивността допринасят и епитетите, употребени при описването на чувствата на Варлаама. Неговата любов е „нежна”, а думите му – „страстночувствителни”.

    В главата не липсват и сравнения. Главната цел на Иван Вазов е картината, описваща героя, да е по-колоритна, красноречива, ярка. А освен това Вазов се стреми и към осмиване на Тарильома. Така например лицето му е сравнено с това на св. Иван Коприваря, т.е. това е измъчено лице като на светец. Фасулевата чорба пък е асоциирана с усмивката на Фачка Зобидренката. С това се гради представа хем за състоянието на манджата, хем за усмивката  на въпросната личност, която със сигурност предизвиква смях.

    В диалога между Варлаам и неговите съселяни има и пародия: „Жегата е дяволска, пази се да не измръзнеш”. Това, както и отговорът на Тарильома „Горещото гори, студеното студи, а парен каша духа” свидетелстват за вродената мъдрост на народа ни. Героите от повестта са силно свързани с определени стереотипи на мислене, родили се в затворения и пълен със страхове свят на робската действителност. Народният опит е събран в подобни афоризми и паремии, готов да бъде трансформиран в необходимия момент като аргумент в защита на самия себе си. Макар героите в повестта да не са образовани, всеки от тях се стреми да блесне като по-умен и начетен от другите, използвайки все по-трудни и неразбираеми изрази. Този маниер на говорене подсказва, че героите нямат своя идентичност все още и търсят модели, с които да се идентифицират.

   Във втора глава, макар и в по-малка степен, е употребен и диалогът, чрез който характерът на Варлаам се представя по-ярко. Диалогът разчупва статичността и подсказва, че тези персонажи са живи, че живеят, въпреки спрялото време на робския свят. В тази ситуация героите трудно се адаптират към новите неща, случващи се в свободния свят. Българинът изучава новостите, без да ги разбира адекватно и затова и начинът му на изразяване е свързан с употребата на сложни съставни изречения. В речта на Варлаам преобладават предимно сложно съставно с подчинено допълнително, сложно съставно с подчинено обстоятелствено и сложно съставно с подчинено подложно. Този синтактичен избор подсказва, че Варлаам смята себе си за по-умен от другите, защото речта му е по-отличителна и е свидетелство за начетеността му.

    По цел на изказване изреченията са както съобщителни, така и възклицателни и въпросителни, употребявани от автора, когато описва чувствата на героя.

    Трябва да се отбележи и фактът, че авторът залага на простите изречения при изграждането на диалозите. В тях липсва това богатство от прилагателни имена, но за сметка на това се наблюдават повече съществителни. Употребени са повече въпросителни и възклицателни изречения. На много места те са разкъсани от паузи, маркирани графично с многоточия (знак за „интелигентността” на Вазовите герои).

   Доминирането на различни синтактични модели в различните откъси не е случайно. В първия случай изреченията са по-дълги и по-богати на изразни средства, защото представят авторовата реч.Това е описание, което повествователят дава на героите си. И точно това е един от сигналите за функцията на така наречения всевиждащ разказвач.Този, който има поглед „отвътре” на нещата, който ясно вижда и разбира всичко, случващо се в това малко общество. В този случай, чрез употребата на сложни съставни изречения, повествователят най-точно може да опише чичовците, а и да ги осмее, тъй като той има това право, защото ги познава много добре.

   От друга страна, присъствието на прости изречения в речта на героите, които в повечето случаи са недовършени, говори за това, доколко те са неуки и доколко, най-вече Варлаам, може да има самочувствието на учен човек. Той всъщност е много по-богат на думи, отколкото на знания, тъй като дори не може да обясни разликата между луна и звезда. Тази изостаналост не е повод за дискредитирането на българското, а е повод да се гледа на него с умиление, защото само за няколко десетилетия тази ограниченост ще бъде преодоляна и вече в романа „Под игото” някои от чичовците ще са претърпели трансформацията на героичното време на подема.

В цялата повест „Чичовци” основният похват на изображение е осмиването на „житието и битието” на поробения българин, на места достигащо до открита пародия, но тя няма за цел да заклейми българското, а да го представи в неговото нееднозначно битуване и тълкуване; да представи процеса на духовно пробуждане и израстване на нацията ни. В това карикатурно представяне на застоя в българския свят Вазов подхожда като добър етнограф, фолклорист, психолог и сърцевед. Палитрата от различни многопластови герои е доказателство за безграничната обич на писателя към традициите и историята на народа му.